РАЗМИСЛИ В ЧАКАЛНЯТА

    Животът ни прилича на чакалня. Седим си всички и чакаме нещо или някого. Нещо да стане или да не стане. Някой да дойде или напротив - да си отиде. Да ни донесат това-онова или да ни вземат... Абе - чакаме. И няма нищо сигурно. Едно чакаш, друго идва, пристига не който трябва и не който трябва си отива. Ще ти вземат нужното, ще ти оставят излишното... Единственото, което със сигурност ще настъпи и настъпва непременно, е не свободата, братството или равенството, а лятото. Чакаш го - настъпва и толкова. Ден по-рано, двайсет дни по-късно няма значение - ето го: задава се или е тука вече.
    И веднага в нашата чакалня започват капризите. Забравяме с колко трепет сме чакали, как сме се надявали по-бързо да пристигне, пък с него по естествен път да ни намалеят сметките за ток и за парно, да си обуем евтините сандалки и да си пазим скъпите обувки за късната есен и за зимата. Да. Започват капризите, мрънкането: хем значи да е лято, хем да не е много горещо. Да не е дъждовно. Едновременно - да не е сушаво. Дотук не се спираме. През лятото, казваме си, не е лошо да ни увеличат заплатите и пенсиите. През лятото не е лошо да спаднат цените - на доматите, на сиренето, на бирата, на екскурзиите до Сейшелските острови и до Малдивите. И си мислим, че всичко това е напълно естествено. Така трябва да бъде просто и точка.
    Да казвам ли, че тези надежди обикновено не се сбъдват. Лятото е просто лято, а не сезон на сбъднатите мечти. Едва ли не и печалба от тотото ни се е приискала. А тринайста заплата, ама да ни я дадат през юли, това не щем ли? Тринайста заплата искат даже безработните. Без другите дванайсет можели да минат, без тринайста - в никакъв случай!
    Има да си мърморим ние до края на лятото. Просто ще тренираме за по-усиленото мърморене през есента и за истинските вопли към зимата. Тогава ще се оливаме с вопли и ще чакаме лятото - следващото.
    Ама как се повтаря всичко! Как се повтаря само!
    Така е, като си седим в чакалнята и не смеем да си подадем носа навън. Какво ще си подаваме носа, викаме си, като и тъй си знаем - лятото е дошло. И ако сме в чакалня от по-ниска класа, където няма климатик, пускаме си вентилатор. Или направо си веем с вестник. Правим си вятър, с други думи. А някой до нас току промърмори: какво ми веете с тоя вестник, правите ми течение, да настина ли искате?
    На всички ни не може да угоди дори и такъв щедър сезон като лятото. Нито сегашното, нито всички ни бъдещи лета, заедно взети.