Равносметката
Цената, която платихме за битка с терора, се оказа прекалено висока
/ брой: 208
Ан Епълбаум
На 11 септември 2001 г. завърши - доста внезапно - ерата на победата в студената война, започнала толкова еуфорично на 9 ноември 1989-а. Дългото десетилетие, простиращо се от падането на Берлинската стена до падането на Световния търговски център, беше определяно от намаляване на военните разходи, домашни политически скандали и всеобщото усещане, че американската външна политика е без определена посока. Президентът Джордж Буш-старши беше говорил за "новия световен ред", но не разполагаше с политика, подхождаща на умната фраза. Президентът Бил Клинтън имаше набор от различни политики, но никога не успя да намери подходящ начин, по който да ги опише.
Непосредствено след атаката на "Ал Кайда" срещу Ню Йорк и Вашингтон внезапно се появи един нов организиращ принцип. Също като студената война новата война срещу терора допадна както на американския идеализъм, така и на американския реализъм. Ние се борехме срещу истински лоши хора, но унищожаването на "Ал Кайда" беше и нещо, намиращо се еднозначно вътре в сферата на националните ни интереси. Скоростта, с която всички ние възприехме тази нова парадигма, беше впечатляваща, ако и малко плашеща.
Събитията от 11 септември прокънтяха из много сфери на американския живот, но никъде така дълбоко, както в американската политика към останалия свят. Супертанкерът на американския външнополитически и отбранителен истеблишмънт се завъртя обратно, скърцайки и стенейки, докато американците се приготвяха да се сблъскат с нови врагове. През последвалото десетилетие ние създадохме огромна нова бюрокрация по сигурността, обхващаща над 1200 правителствени организации, 1900 компании и 854 000 души със специален достъп до квалифицирана информация според едно изследване на "Вашингтон пост". Започнахме две войни. Организирахме антитерористични операции в отдалечени места като Филипините и Йемен, променихме културата на армията и преориентирахме външната си политика. Съсредоточихме вниманието си върху "Ал Кайда" и нейните имитатори.
В края на краищата имахме успех, поне според правилата, наложени от войната срещу терора. И все пак 10 г. след 11 септември вече става ясно, че войната срещу терора се оказа прекалено тясна призма, през която да се разглежда цялата планета. И цената, която платихме за нея, беше прекалено висока.
В праволинейното ни съсредоточаване върху ислямския фанатизъм ние например пропуснахме трансформацията на Китай от търговска сила към амбициозна политическа сила. Не успяхме да оценим правилно и значението на икономическия растеж в околността на Китай. Когато президентът Буш направи обиколка из Азия непосредствено след 11 септември, той говореше на слушателите си в Малайзия и Индонезия за техните вътрешни терористични групи. Междувременно китайските му колеги говореха за бизнес и търговия.
Ние пропуснахме да забележим, поне в началото, и трансформацията на Русия от слаб и мизерстващ партньор към един понякога враждебно настроен опонент. През лупата на войната срещу терора Владимир Путин, президент на Русия в 2001-ва, изглеждаше като съюзник. Той също се бореше срещу терористи в Чечения. И макар че това беше доста различна война, водена срещу доста различни терористи (а и не само срещу терористи) в течение на един кратък период от време, той все пак успя да убеди американските си колеги, че неговата и техните борби са повече или по-малко едни и същи.
Поради войната срещу терора ние пропуснахме може би историческия шанс да сключим споразумение за имиграцията с Мексико. И понеже цяла Латинска Америка нямаше директна връзка с войната срещу терора, ние изгубихме интерес към нея, а заедно с него и влияние. Същото се отнася и до Африка, с изключение на страните, в които има "Ал Кайда"-групи. В арабския свят ние се съюзихме тясно с авторитарни режими, защото вярвахме, че те ще ни помогнат да се борим срещу ислямския тероризъм въпреки факта, че техният авторитаризъм беше вдъхновение за фанатичните ислямисти. И ако днес към нас се отнасят с подозрение в страни като Египет и Тунис, това е част от обяснението.
Накрая ние спряхме да инвестираме в собствената си инфраструктура. Помислете само какво биха направили тези три билиона, ако биха били вложени в пътища, изследователска дейност, образование или дори частни инвестиции, ако част от тази сума би била оставена в джобовете на данъкоплатците. Пропуснахме и възможността да премислим отново националната си енергийна политика. След 11 септември президентът би могъл да се обърне към нацията, да обяви критично положение, да обясни, че войните трябва да бъдат водени и че за тях ще трябва да се плати - например чрез повишен данък върху бензина. Той би бил посрещнат с огромна подкрепа. Трудно е да си го спомним днес, но през 2001 г. аз можех да заредя колата си за 20 долара. По онова време с радост бих се съгласила сумата да бъде 21 долара, ако това би помогнало на морските пехотинци в Афганистан. Вместо това президентът намали данъците и увеличи разходите по въоръжаването. И едва сега ние плащаме цената за това.
Извършени бяха и много други грешки както в чужбина, така и у дома и аз съм сигурна, че много хора ще използват тази годишнина като повод да се подхванат отново темите за Ирак, Гуантанамо или шокиращата разточителност на разходите за вътрешна сигурност. Но най-тежката ни грешка се състоеше в един огромен пропуск. Превръщайки ислямския тероризъм в наш основен приоритет - а на определени места и времена не само приоритет, ние игнорирахме икономическите, екологическите и политическите грижи на останалите части от земното кълбо. Нещо повече, ние избутахме назад и собствените си икономически, екологически и политически проблеми, докато те станаха прекалено големи, за да могат да бъдат игнорирани повече.
Нека да повторя: пълният завой на американската външна политика, извършен след 11 септември, не беше грешка. Но под ръководството на президента Буш ние стеснихме хоризонтите си, престанахме да мислим в по-широки стратегически рамки и обръщахме слабо внимание на бъдещите си конкуренти, а още по-малко - на собствените си вътрешни слабости. Президентът Обама, получил лоши карти още от самото начало, не притежаваше енергията, ресурсите или силата на волята да извърши нещо много по-добро.
Десет години след събитията аз изведнъж започвам да се питам: а дали самолетите, които бяха използвани за атаките срещу Ню Йорк и Вашингтон, не нанесоха на нацията по-малки щети, отколкото поредицата от погрешни решения, която ги последва?