Публицистика

Велизар ВЕЛЧЕВ е роден в село Хайредин, Врачанско. Завършил е Великотърновския университет  "Св. св. Кирил и Методий".
Работил е като фолклорист в Дома на хумора и сатирата в Габрово, бил е редактор в литературно-художествения алманах "Зорница", драматург в Драматичен театър "Рачо Стоянов", специалист в отдел "Култура" - Община Габрово, читалищен и строителен работник, редактор в списание "Габрово 5 300", главен редактор на хумористичното списание "Черна котка", художествен директор в Рекламно-издателска къща "ДАВИД", редактор във вестниците "Габрово днес" и "100 вести".
Автор е на книгите "Колелото на живота" (1987), сборник народни анекдоти, пословици и поговорки, "Други самотности" (1995) - стихотворения,  "Съдържание" - стихотворения, "Непоносимост" (2001) - стихотворения,  "7/8 по британски. Четива за прелетни птици" (2008), "Ганглии" (2011) - стихотворения.
Член е на Съюза на българските писатели.

Има още какво да учи от нас Европа. Как да се справя по време на криза например.
Тука кризата е нещо като дружбата, като слънцето и въздуха, като електрификацията и артериите на нашата икономика; абе, начин на живот. При това - какъв живот!
Сега ние няма да разправяме на хората там какво е да се прави инсурекция против правителството или какво е да бориш кризата с индиферентизъм. Не!
Нито ще ги учим как да си правят компоти с индрише и лезетра. Няма да ги занимаваме с трийсетгодишните буркани тип "Омния" (ония, ниските), с капачките втора употреба и с огнищата между блоковете, където огънят се кладе под изрязана джанта от руски камион, за да не го духа (огъня, не камиона) вятърът. Тези неща ние ще им ги спестим на хората. Както няма да отваряме приказка за ракиджийските казани, за остъкляването на пилешко, овче и свинско, за лютениците, туршиите, киселото зеле и какво ли още не, чието предназначение е да бори кризите.
Ние, струва ми се, бихме им били по-полезни що се отнася до чорапите.
По време на кризите през 60-те и 70-те у нас процъфтяваше един особено популярен дребен бизнес - ловенето на бримки. По фасадите на сгради, по обявите във вестниците често можеше да се прочете, че "еди кой си лови бримки". Това беше покана към дамите от обществото в криза да занесат скъсаните си чорапогащи на адреса и да си ги вземат - като нови - след ден-два. И струваше стотинки. От тогава е приказката "К'во му плащаш!", която си е едно показване на кукиш. На самата криза.
Още по-интересен бе подходът към скъсаните мъжки чорапи. В кинкалериите се продаваха дървени гъби, върху които се надяваше мъжкият чорап така, че дупката да се падне отгоре. После, с конец, чийто цвят е близък до този на чорапа, започваше изплитането на реприза. Това беше работа деликатна и сложна, поради което се изучаваше в часовете по ръчен труд. Ефектът бе поразителен - животът на скъсания чорап се удължаваше значително, а кризата кихаше в шепа и си отиваше там, откъдето беше дошла.
Ето това можем да кажем ние на Европа.
Да лови бримки и да кърпи чорапи, а не да сваля данъците.
Ние как вдигаме нашите!

Хем да лежиш, хем да ходиш

Анекдотичният шоп беше изрекъл нещо подобно. Както си пасял овцете човекът, видял смок. И като го гледал, завидял. И промълвил прословутата фраза: "Те това е живот - ем си лежиш, ем одиш!"
Да се влачиш по корем и да си мислиш, че ходиш е мисъл, която може да се роди само в глава, затисната от овчи калпак на припек. Тука няма варианти - да се изправиш с гордо вдигната глава, да надскочиш ръста си, да полетиш. Тук идеалът е сведен до лежането в летния му смисъл - да се опънеш на сянка.
Ние така я караме вече не знам колко години - сякаш някой ни е зашопил. Лазим по корем през синорите, а ония, дето ни пасат, ни залъгват: "Те това е живот!" Ама, че не можеш да си изправиш главата от нямане, че си едно социално влечуго, че си крадец и мошеник по принуда, че си обречен на гладни старини, че плащаш здравни осигуровки, за да боледуваш по-качествено - няма значение. Насреща са НАТО и Европейският съюз. С тия имена ние лягаме, с тях ставаме, а скоро чух, че един комшия си кръстил близначетата Натьо и Еврина.
Вълците в овчи кожи, дето са ни зашопили, от време на време измислят начини да отприщят творческата енергия на масите. През летните дни например те организират конкурси за направа на пясъчни кули. Това са истински празници на ентусиазма. Ние строим пясъчните замъци с такова въображение, така се вживяваме, че макар и за броени часове се чувстваме аристократи. Тогава, в най-големия пек, докато размахваме лопатите и мъкнем кофите с пясък, ние забравяме, че истинските аристократи не строят замъци, а само живеят в тях. Тогава ние забравяме, че летните семинари, наречени "Гражданско участие в управлението", "Регионални и централни власти", "Екокоридор "Балкани" и тям подобни, се провеждат от скъпо платени модератори(!), и че ние, дето строим замъците от пясък с цялото си въображение, сме само хора, зарязали работата си.
От време на време, както си ходим легнали, ние се шегуваме с положението. Има сума вицове за ходене и за лежане, така че това не е толкова трудно. Правим си разни "шоута" или "шоа", майтапим се даже с шопа, дето седял с овчия кожух на припек. Седял си той, пот се леела от него, но не свалял овчата кожа, за да не го помислят за вълк и когато му рекли "Свали тоя кожух бе, ще се свариш у жегата!", той отвърнал: "Оно не е от кожуо, оно е от времето."
И пясъчният замък си расте кула след кула, Натьо и Евринка наесен ще тръгнат на детска градина, смокът си лази по синора, а шопът от анекдотите вика: "Те това е живот!"

Талашът и зелените очила на магаретата

Ние все така си препускаме през годините - като след мисъл на Бердяев, която е толкова смислена, колкото и непостижима. Животът не можел да бъде само изживяване и изкупление на греха, той трябвало да бъде като осмия ден на творението, на продължаващото се творение.
Добре бе, човек, ама то това край няма!
Откак се помним, все творим. Но не в смисъл творчество, а в смисъл бъдеще. Не да напишем едно толкова хубаво стихотворение, от което падаш възнак. Не да нарисуваме една толкова страхотна картина, че да ти стане мъчно за безцветния животец и да се почувстваш просветлен като светец.
Ние творим светлото бъдеще. Творим го къртовски - в смисъл лазейки и слепешката, творим го магарешката - като хрупаме бодил и троскот, творим го пролетарската - като тъчем на двайсет стана. И откак се помним, все пеем.
Сега една нова мода ни е подгонила. Светлото бъдеще почнаха да го наричат другояче. Вече не му викат "членство в Евросъюза", а "влизане в еврозоната". И на най-черната къртица вече й е ясно, че светлото бъдеще е яснота, простота, житейска обозримост, възможност да планираш и да осъществяваш малките си цели, средства за това. Пари.
А пари няма. Няма пари за зелена трева и за да може все пак магарето да върви, ни надяват зелените очила, през които талашът от думи може да се провиди апетитен. Нищо че хрупа като на празна ясла, поне да изглежда зелен.
 За нормалния разсъдък влизането в еврозоната означава по-висок стандарт на живот. Стандартът, който гарантира онази яснота, простота, обозримост и прочие. За политическия разсъдък обаче в нашия случай това членство означава комбинацията от талаш и зелени очила. И магарета, разбира се.
Туряш "въвеждането на еврото" като правителствен приоритет и натискаш стандарта на живот в миша, т.е. в къртича дупка. Магаретата вярват на думите и хрупат. Вдигаш данъците и вееш високо синия байрак със златните звезди, те теглят. Вярно, не теглят европейски вагон, теглят малките си магарешки каручки - толкова, колкото могат, но за тях това си е истинско магарешко тегло.
Нашите политически гаванкаджии, тези, дето произвеждат заради гаванките талаш и го предлагат вместо зелена трева, не може да не си дават сметка за това. Те знаят, че гаванката е съдинка за храна, че в нея са се носели сиренето и солта. Те може би дори знаят, че и ние знаем!
Производителите на празни гаванки и на политически талаш (би трябвало да) знаят и друго, че на магарето, за да върви, не му се вика "дий" като на коня. На магарето - за да тегли - му се вика "пръж"!
Не знам дали "пръждосвай се" е от "пръж" или обратното.
Въпросът е навярно политически.