Протестът и Протестът

Британският фантаст Чайна Миевил има един страхотен роман, наречен "Градът и градът". Това е книга, която трудно може да бъде разказана, защото Миелвил е брилянтен стилист и поне половината от удоволствието от четеното идва от стила, не само от сюжета. Най-общо обаче историята се върти около два различни града, които съществуват на едно и също място по едно и също време. Всеки от тях е отделна държава, а гражданите на двете населени места правят всичко възможно да не се виждат помежду си. Нещо повече - да дадеш знак, че си видял някой от другия град, се счита за престъпление. Децата от малки се обучават да не виждат другите от другия град, въпреки че те съществуват заедно. Страхотен роман, който може да бъде разглеждан като грандиозна метафора за състоянието на модерните общества с тяхното отчуждение, изолация, с техния страх, фобии и вътрешни драматургии.
Сетих се за романа на Миевил покрай две протестни случки от последните дни на мъчителната и истерична 2013 година. Преди седмица около петдесетина души, организирани от Автономния работнически синдикат, протестираха срещу намерението на Столичната община да увеличи цената на билетите за градски транспорт. Дайте да си кажем истината - билетчето в София и сега е скъпо. И тук въпросът не опира само до това дали транспортът е на печалба, а и каква е цената спрямо доходите на хората. Цената на транспортните услуги в България направо кърти зъби, но това е социален проблем, който никой не поставя, че нали всички трябва колективно да вием гръб пред неумолимия и зловещ Бог на пазара. Но ето, че се намериха 50 души, които да го поставят публично като проблем.
Сега познайте колко медии отразиха този протест! Почти нито една. Никъде не успях да срещна информация за този протест, не видях да канят организаторите в телевизионните студиа, не видях някой да направи дебат на тема колко още могат да издържат софиянци на тази скъпотия. Нищо.
Когато опре до съвсем реален, конкретен, ударил в кокала проблем, българското общество става безпомощно да дебатира. Вярно е - в България никога не можем да постигнем съгласие по конкретни теми, защото националната ни душевност е скандалджийска, но е факт, че се намериха 50 идеалисти, които да поставят един проблем, който мъчи всички, и получиха нулево внимание. Разбира се, това едва ли ще откаже протестиращите да поставят отново и отново темата, но е явен знак какви точно протести обичат да отразяват медиите.
Медиите са влюбени в абстрактните протести със системно повишаване на нивото на лудост и истеричност. В събота доста сайтове отразяваха групата от 50 души, която се опита да блокира вътрешния министър Цветлин Йовчев в ресторанта на Клуба на архитектите в София. Тази групичка бе отцепническа част от група от други 100 души, които проведоха нещо като факелно шествие в центъра на София. Не съм наясно какво точно са целели с този фанатичен жест. Да не би да са разчитали политическият и атмосферен сумрак да прикрие тяхната безпомощност? Защото честно казано - затихващият протест става дразнещ именно с изчерпаната си банка от идеи. Това с шествията го гледахме доста. Това с блокирането на хора им е траен номер, но в името на какво? Оставката, окей. А след това?
В края на годината, когато всеки прави равносметка на изминалите дни, трябва безпощадно да заявим, че именно незададените въпроси унищожиха протеста на нарцисите. Хубаво е, че искаш оставката, но природата на политиката е такава, че не търпи празни пространства. И понеже те нямаха отговор на въпроса "какво следва?", решиха да скрият тази безпомощност в нарцистични акции, крещящи с тяхното извратено разбиране за това какво е протест наистина. И как се прави. Човек може известно време да се бори в името на метафори, но когато тези метафори му предлагат истинска смяна на системата. А какво искат истериците от жълтите павета? О, те искат абсолютно същото, само че те да са на власт. Това наистина не се нарича революция, а опит за узурпация. Малко пресилвам, разбира се, но бих разбрал яростта, ако тя се бореше за различен свят, но те искат да ни натресат още повече капитализъм, съчетан с психодесни и антикомунистическа бесовщина. Мерси.
Но ето - точно това са Протестът и Протестът. И те нямат допирни точки по никакъв начин. Едните се борят за собственото си его и медиите сластно ги отразяват. Другите се борят за доброто на всички, но остават медийно изолирани, защото никак не е куул да се бориш за истинска социална промяна. Едното е пиар-оргазъм, другото е реална политика. Едното е нарцистичен пърформанс, който си е въобразил, че всичко му е позволено, другото е реална социална дейност, която отчита огромната бедност в България и това, че трябва да се борим срещу властта за социални придобивки. Дръжте си метафорите в стихосбирките, борбата днес трябва за дяволски конкретни неща, защото иначе съвсем ще заприличаме на бананова република.
Но камерите са фокусирани върху полунацисткото шествие с факли, а не върху обикновените хора, които се борят за реално подобрение на живота. Пък и как само звучи - работнически синдикат, ооо, колко архаично, старомодно, немодерно, нелъскаво.
Лъскавината уби единия Протест. Те още не искат да го признаят, ама гламурът не прощава на никого. Когато заприличаш на корица на списание и почнеш да даваш отговори с трепета на кандидатка за мис "Вселена", ти всъщност си умрял за истинския политически протест и си се пренесъл в тайната страна на забравените нарциси.
Другият Протест обаче има бъдеще. Фактът, че хората излязоха, забравени от медии, забравени от дейни блогъри, хейтвани от виртуални пропазарни талибани, говори, че истинският протест дреме в сърцевината на този народ и може би един ден ще се събуди наистина отново. Тогава истериците от жълтите павета ще видят наистина какво е протест.
Но никога няма да намерят мястото си в него.