Прости ми, Шуши...

Джон
(Лияна КИРИЛОВА)*

Шуши е моята най-истинска приятелка. Имала съм и имам и други истински. Но тя е точно от тези приятели, за които поетът на нашата младост Рашко Стойков беше написал: "... в душата им болка от моите рани да има".
С Шуши съдбата ни събра малко преди Христовата възраст. Бяхме вече съпруги и майки, но от онези, "правените за момчета", първородните щерки, генетично "увредени" да смятат за свое предназначение в живота да тръгват срещу всяка мерзост "с рогата напред", твърдо вярващи, че ще я "набучат" и изхвърлят, където й е мястото. Диви и красиви...

Бяхме просто Шуши (тя) и Джон (аз), а мъжете ни - Карузо (нейният) и Франко (моят). (Защо така се бяхме "кръстили" е една друга история, наша си, точно толкова шантава и пращяща от младост, каквито бяхме ние самите.) Бяхме от 134-те млади семейства, настанени в прословутия 20-етажен блок 1 в столичния квартал "Младост-1", който тогавашните държавни мъже показваха на чужденците като едно от достиженията на социализма. А ние с Шуши измислихме една от нашите си шантави истории - щом се родеше поредното бебе, тържествено се засаждаше дръвче, а встрани от корена му заравяхме запечатано в бутилка послание, което да се отвори, когато поредното "наше си дете", на блока, навърши пълнолетие. Цяла гора израсна... И нали си бяхме "диви и красиви", "докарахме" да копаят собственоръчно тези дупки и кметът на тогавашния район "Христо Ботев" Филип Панов, и първият секретар на РК на БКП Митко Тенев, че даже членове на ЦК... Наше, на тези 134 млади семейства, беше и първото "Кафе с автограф", което после ни "открадна" телевизията... (Сега от гората няма и помен - всичко е застроено, а клубът, в който правехме въпросното "Кафе с автограф", естествено е... кръчма. Но това също е друга история...) После блоковете станаха 4, по-после първият, нашият, се оказа "недоносче" с архитектурно-строителните си "иновации", започна да се наводнява, да "мухлясва", да падат стените на баните. Още по-после с "битка до дупка" "преместихме блока" в новия тогава жк "Младост 1А". (Тогавашният шеф на ГУСВ, строило блоковете, ген. Василев беше казал: "Няма мърдане, другари, да ги местим, тези другарки имат захапка на булдог...", а пък ние, и двете филоложки и невежи по "кучешките въпроси", едва не го набихме, защото сметнахме това за кръвна обида...) Да, "преместихме" блока - "с рогата напред" успяхме да направим така, че всичките 134 млади семейства да получат нови, прилични жилища!
Живот в небостъргач... Колко години? Никога не мога да ги кажа точно... Бяха щастливи години. Не защото бяхме неприлично млади. Бяхме неприлично вярващи, че най-висшата ценност на този свят е да даваш на обществото повече, отколкото получаваш, че не можеш да отминеш страдащ човек, че си длъжен да смачкаш главата на отровната змия, пълзяща дори далеч от теб (за да не ухапе друг), че да обичаш, значи да спасяваш, да подкрепяш, да съпреживяваш... Изобщо - длъжен си да правиш света по-добър и това не подлежи на никакво съмнение, а цената, която ще заплатиш, за да го правиш, е без значение!...
Такива "диви и красиви" бяхме не само аз и ти, Шуши. Андрейчо, Ирка, Ани, Владко, Свилен, Марги, Васко, Сончето, Бойка, Мария, Кирилка, Сашо, Веска, бай Методи Циганина... 134 семейства! И всяко - като отворена длан - да поеме друга за помощ или помощ да даде... Длан "на светло", с лошото и доброто. И не отминавахме лошото с безразличие, а се втурвахме да го "поправим", "с рога да го нанижем"...
После... Какво се случи после с някои от нас, Боже мой?! Откъде изпълзяха като влечуги на припек алчността, злобата, отчуждението... Къде са онези вечери (че и цели нощи), когато седиш с приятели на маса (на която винаги има какво да сложиш), смееш се с пълна душа, пееш до изнемога заедно с "касетофонния" Висоцки или с Андрейчо, свирещ на китара, онова "... както в морските атаки, тъй морякът я наклати..." И няма, няма насита на спорове, истории, на онази радост свещена, когато душа с душа се прегръщат... Но и това е друга история...
Да се върна на моята приятелка Шуши. Тя си е все същата - дива и красива! Преподавател в университет, с научни трудове, вече с прекрасно ново слънчице в дома й - внучката й Мария. Виждаме се все по-рядко, но душите ни никога не са се разделяли. Кълна се! Кълна се и в това, че и тя би се заклела...
Всичкото дотук беше... увод. Необходим и задължителен. Увод към едно голямо "Прости ми...", което душата ми иска да каже на душата на Шуши. Защо ли? Защото Шуши, моята най-истинска приятелка в този живот (друг едва ли ни се полага...), всъщност се казва Светлана. И е рускиня. Дъщеря на руснаци, съпруга на българин, майка на българо-русначе, баба на българо-русначе-гъркинче (зетят на Шуши е грък). В техния дом, в един български дом, повече от три десетилетия на Девети май се сяда на маса. И винаги първата глътка се отпива, без да се чукнат чашите - за вечна им памет. На всички от рода на Шуши, загинали в една жестока война - 27 милиона, без чиято смърт старата добра Европа изобщо нямаше да се пръска по шевовете от гордост със своя Европейски съюз. Него просто нямаше да го има. (Е, германски, по-точно - Фашистки съюз можеше и да има...) Да, всичките тези 27 милиона мъртви са от рода на Шуши. Защото на Девети май, когато отпиваме първата мълчалива глътка с наведени глави, по лицето на Валя - майката на Светлана, винаги потича сълза. И тя винаги казва, че тази сълза не е само за брат й, за други нейни роднини, а за всичките синове и дъщери на необятната й родина, загинали в тази страшна война. Та нали разликата между род и родина са само някакви си три буквички... Едното се съдържа в другото.
Прости ми, Шуши, прости ми Валюшка, простете ми Ирка, Танька, Люба... Простете ми, госпожо Алина Веселова-Тошева (едно от децата - на всеки десет, оцелели от нацистките концлагери, освободени от Съветската армия), която бяхте гост на стр. 1 на "Вестник за жената" (бр.25 от 2008 г.). Простете ми, че някакви мерзавци от моя род, българския, поругаха не просто вашите мъртви, от вашия род, а паметта човешка. Защото паметник произлиза от памет. А паметта е онзи венец на миросъзданието, с който Господ е дарил човека. Без него просто... няма човек!
Шуши, ако ние двете с тебе бяхме в онези години - дивите и красивите - щяхме да вдигнем целия блок 1, с кофи и парцали, с нокти дори щяхме да изстържем тази скверност от Паметника на мъртвите от твоя род, осквернен от "безпаметници" от моя род. А нямаше да чакаме Столичната община да плати някому да свърши тази работа, и даже да оповести "точно колко ще струва". (Виж, бащите ни, мъртвите вече, българинът и руснакът, щяха да счупят ръцете, "рисували изкуство" по паметник, по паметта човешка, и да избият зъбите на дупедавците, наричащи това "изкуство". Аз лично, сигурна съм - и ти, не бихме ги спрели! Бащите ни!!!)
Някога, в онези "диви и красиви" времена преместихме цял блок! С "рогата напред". Не сами, Шуши, а заедно с всичките 134 млади семейства от блок 1. Остаряхме ли, Шуши, или "рогата" ни окапаха, че не можем да нанижем на тях изобилната мерзост, която залива живота ни? Моят, твоят, на децата ни... Не, не сме остарели! Не защото имаме бая до пенсия (особено по европейските стандарти!), а защото още се вълнуваме, страдаме, боли ни, съпротивляваме се, правим разлика между добро и зло. И ако мерзостта ни залива и няма как да не се оцапаме от нея, полепва по обувките ни, по коленете, в душите ни не е влязла! И ако аз сега ти казвам "Прости ми, Шуши...", знам, че и ти ми би казала същото, ако се случеше обратното. Сигурна съм също, че като нас мислят повечето хора в този свят, все едно от кой (на)род са. Иначе светът би престанал да съществува...
"В крак с времето." Тъй са се подписали безпаметните под собствената си мерзост. Времето е понятие, съществуващо заради човека - мъртвия, живия, неродения. Ако го няма човека, няма да има и време. Човек без памет не е човек. Нито жив, нито мъртъв. Защото и мъртвите имат памет. И май съм готова да се закълна, че ни гледат отнякъде, много "по-паметни" от нас, защото са собственици и на своето, и на нашето, че и на бъдещото време. А тези, писали и рисували върху паметник, върху паметта човешка, не са "в крак с времето". Те просто нямат право на време!!!

-----------
* Авторката е главен редактор на "Вестник за жената"