Срещи
Проф. Тома Върбанов: Докосването до Левски е изключително деликатно
При пресъздаването на образа на Апостола необходимо е авторът да остане верен на вече изградената национална представа, убеден е именитият художник, чиято картина "Това направих за теб" над 30 години може да се види от посетители на музея в Карлово, посветен на един от най-бележитите българи
/ брой: 36
Проф. ТОМА ВЪРБАНОВ е известен български художник, който отрано се изявява с авторското си присъствие в широката творческа територия от националното ни изобразително изкуство - всички жанрове на живописта (портрет, пейзаж, композиция) и на стенните изкуства. Проявите му в чужбина като живописец намират и там своите ценители и утвърждават името му зад граница. Получава заслужено признание и редица престижни награди у нас и по света. Като преподавател и професор по стенопис и живопис в НХА над 40 години, подготвя професионално и формира творчески десетки млади български художници и чуждестранни специализанти, успешно изявяващи се в страната и по света. Реализирал е и множество стенописни творби, сред които "Пристанище Бургас" (сграфито), "Национален архитектурен монумент Бузлуджа" (мозайка), "Културен дом - Белоградчик" (сграфито), "Административна сграда - Хаджидимово" (мозайка), "Фоайе на Физическия факултет при СУ "Св. Климент Охридски" (мозайка), както и цялостното изписване на храмовете "Св. Йоан Кръстител" в манастира на с. Градешница и "Успение Богородично" в курорта Пампорово.
"Когато се произнася името му, в съзнанието изниква не само образът на Апостола, но най-вече - неговото героично дело"
- Казват, че сте един от талантливите български художници, успели по най-добрия начин да пресъздадат образа на Левски. Как се отнасяте към подобни думи, професор Върбанов?
- Дай Боже, да е така. Бих се радвал и бих бил щастлив. Много ласкателна е тази оценка. И съм признателен за нея. Вероятно тя се дължи на моето разбиране за образа на Апостола, който не допуска всякакви лични авторски виждания.
- Съобразявате ли се с представата, която българите имат за Апостола, или се ръководите от личното си усещане как трябва да бъде изобразен националният ни герой?
- Той е образ-икона. И както към иконата се подхожда строго, според изискванията на канона за нейното изписване, така и към образа на Левски, който е канонизиран отдавна в съзнанието на българите, е необходимо да се пристъпва като към икона. Тоест - художникът следва да остане верен на вече изградената национална представа за образа. А тя всъщност се е формирала по определен начин в народната памет на българите само от останалите няколко, оскъдни на брой, стари фотографии на Левски. С времето патината, която са придобили тези снимки, допълва тяхното очарование. Но когато ги гледа и тълкува, човек открива своя Левски. Личните художнически импровизации показват повече същността на автора, но отдалечават зрителя от общоприетата представа за Апостола, от това, което е всъщност той: от ореола на иконата. Поставянето му в битова ситуация в творба на изобразителното изкуство би стояло много принизяващо. Затова с много усилия се мъчех да намеря точните елементи за Левски, които да не накърняват духовния му образ.
- Подготвяхте ли се по специален начин, преди да пристъпите към създаването на картина с националния герой на България?
- Откровено да ви кажа, не съм осъзнавал, че се подготвям, но вероятно е било така. В смисъл, не толкова да се фокусирам върху това какви материали и средства ще използвам, колкото мисловно - като настройка на духа и необходима вътрешна, емоционална нагласа. Наистина процесът на проектиране беше продължителен...
- Разгледахте ли изображения на Левски от други художници или не искахте да се влияете?
- Откровено казано, не. Всъщност, в нашата живопис няма изобилие от портрети на Левски. А тези, които са създадени, не съм склонен да приемам като пример. По-скоро те са своеобразна хроника, илюстрация за живота на Апостола. Според моя критерий, Левски е много труден за творческо пресъздаване, а докосването до него е изключително деликатно.
- Всъщност, кога създавате вашата първа картина, посветена на Апостола?
- Преди повече от три десетилетия - през 1987 г. по повод 150-годишнината от рождението му. Картината е озаглавена "Това направих за теб". В тази композиция Апостола се явява като взривател на една многовековна империя - оковите зад него се рушат... Тази творба получава първа награда на Национален конкурс за портрет на Левски в рамките на обща Национална изложба по същия повод. Сега картината е собственост на музея на Левски в родния му град Карлово, където е част от постоянната експозиция.
- Преди няколко години рисувате още един портрет на Апостола.
- Да, но в този случай оставам верен на разбирането за третиране на образа на Левски - колкото се може по-документален, по-точен, по-верен. Защото по този начин се доближава най-силно до създадения вече в съзнанието на българите лик на Апостола. През годините е говорено много за канонизирането му като светец. А всъщност нашият народ морално именно така го възприема в душата си. Затова мисля, че, подхождайки към неговия образ, трябва да имаме именно това предвид. Другото е лична изява на художника...
- Къде според вас трябва да има такива творби - в кабинетите на родни политици, в определени институции или във всеки дом?
- Би било наистина прекрасно портрети на Левски да присъстват в домовете на българите. Вярвам, че има такива патриоти - така изградени и възпитани, с афинитет към изобразителното изкуство. Дано, освен по кабинетите на политиците, в музеи и училища, изображения на Апостола да се поставят и на други места.
- След като вашият първи портрет на Левски е достойно представен в Карлово, къде мислите, че ще стои най-добре вторият?
- Засега той е в ателието ми. Макар че по формат, по размери и най-вече по качества, сигурен съм в това, би следвало да стои на публично място.
- Може ли обаче картина с Апостола на стената да компенсира липсата на образа му в сърцето?
- Интересен въпрос и доста труден. Защото отговорът му е личен. Човек не може да бръкне в душевността на ближния си... Така че - от какви подбуди някой е закачил портрет на Левски на стената, никой не може да бъде сигурен. Но е важен самият факт, че го е направил. Независимо в какво пространство. Още по-ценно е, ако това пространство е лично. Което е свидетелство за преданост към делото на Апостола, към неговата личност и към стореното за нашия народ.
- Достатъчно често ли се сещат българите за Левски? Кога според вас го правят? Възможно ли е да си спомнят за него само в дните около 19 февруари?
- Какво да ви кажа, не мога да направя обобщение. Мисля, че много рядко. Много рядко и трудно. Когато се произнася името му, в съзнанието изниква не само образът на Апостола, а най-вече - неговото героично дело. Но все пак Левски така се е сраснал в нашето съзнание, че е станал непреходен национален символ. Животът ни минава с неговия образ, който стои на определено място в сърцето. За някои е по-близо, за други - вероятно по-далече... Но, малко или повече, това е личното разбиране на всеки за този герой в нашата история. Всичко зависи от нагласата и, бих казал, от познанията и съвестта на човека.
- Казват, че творците оставят част от себе си в произведенията си. В коя ваша картина има най-много Тома Върбанов?
- Мисля, че във всяка моя работа има по малко. Не се отнася само за мен, а за всеки художник, който, без да иска дори, оставя частица от себе си... Истинският познавач на живописта открива тези следи от индивидуалността и в самата композиция, и в рисунъка, в образната система, в деформациите - специфични за този автор, и най-накрая - в самата цветност, в колорита на картината. Според мен личното, индивидуалността са като почерка на човека - един познавач винаги би могъл да открие автора в непозната за него работа.
- Оптимист ли сте за развитието на изобразителното изкуство в България?
- Напоследък често мисля по този въпрос, без да ми го задават. Констатирам за себе си, че се тревожа за това. В момента у нас, в България, обстановката е такава, че духовните страни на нашия живот са като че ли забравени - не само изобразителното изкуство, но и всички видове изкуства са малко или повече загърбени, най-меко казано. Освен това, те сами по себе си забавят своето темпо по тази причина. Особено добре, според мен, запазват своя периметър на въздействие, на социално влияние и признание музикално-сценичните изкуства, докато другите са малко или повече по-трудно адаптивни към съвременния потребителски начин на живот. В изобразителното изкуство има и други причини за едно принудително спокойствие - липсата на пазар на изкуството. В България той е ограничен. Това означава, че социалната му роля не се осъществява. А у нас постоянно съществуват някакви идеи, които чакат реализация - това не се стимулира достатъчно. От липсата на сериозен пазар на изкуство ние нямаме и нормален художествен живот. Мисля, че специално за нашата сфера има и други, по-конкретни причини. Обществото се е дистанцирало, то като че ли няма необходимостта от изкуство. В една друга система, отричана днес, се отделяха и внимание, и средства за изкуство. За съжаление, отдавна не е така. А сега има много хора, които могат да помагат за пълноценното битие на изкуството в България. Биха могли...