Проектът на бригадир Борис Елцин

Виталий Димарски


Но даже онези, които му поставят същия този „минус“, влагайки в своята оценка станалия обичаен набор от претенции – от зараждането на олигархията до „разпродажбата“ на Русия, не оспорват една неоспорима истина – това беше епохата на Елцин.
Ако това е цяла епоха, а не просто два президентски мандата, изкарани с по-голям или по-малък успех, значи неговото управление вече е оставило следа, запечатала се в отечествената история, задало е нов курс за огромната неповратлива страна, която според Солженицин е загубила ХХ век.
Ще спечели ли Русия ХХІ век? Независимо дали ни харесва, или не, отговорът е в същата тази епоха на Елцин. В онези години на 90-те.
Колкото е несправедливо да се анатемосва Елцин заедно с неговата епоха, толкова глупаво и неправдиво е той да се идеализира. Той условно пренесе в политиката първата си професия – строител. Издигна извънредно трудоемкия „нулев цикъл“ - работоспособна Конституция, основите на пазарната икономика, „обвивка“ от демократични институции, свободни средства за масова информация. Освободи външната политика от имперското й начало, отвори границите, сложи край на състоянието на „обсадена крепост“...
Започнаха да се издигат и първите етажи, но първият руски президент не можа, не успя да построи самото здание, остави след себе си на строителната площадка немалко отпадъци. Защо? Нямаше чертежи, много неща се правеха по усет. Инстинктивният (политическо животно!) демократизъм на Елцин, който, струва ми се, вътрешно до края на дните си се е съмнявал в правилността на извършеното, както и други фактори, без да се изключва лошото здраве, не му позволиха да доведе делото до край. Строго погледнато, самият Елцин в своята прочута прощална реч–отричане, си признава за това: „Искам да ви помоля за прошка. За това, че много от нашите мечти не се сбъднаха. И че това, което ни се струваше просто, се оказа мъчително тежко. Моля за прошка за това, че не оправдах някои надежди на онези хора, които вярваха, че ние с един порив, с един мах ще успеем да прескочим от сивото, застойно, тоталитарно минало в светлото, богато, цивилизовано бъдеще“.
С един порив не се получи. За дълга, търпелива работа не бяха готови нито бригадите строители, „сглобени“ от Елцин „от това, с което разполага“, нито самият бригадир, оставили „недовършения обект“ на тези, които ги смениха. През изминалото десетилетие така и не се получи реална многопартийност, запази се високото равнище на монополизация на икономиката, не успяхме да се избавим от корупцията и от големия брой „излишни хора“ в чиновническия апарат, не се сформира стройна система на местното самоуправление, независимият съд остана мечта...
И той остави страната такава на новото поколение политици, на които не просто завеща „Пазете Русия!“, а им предаде по наследство и строежа, който той самия не успя да завърши. Като че ли работата продължи, а след това по естествен път бе прекратена: заваля златния дъжд на нефто-газовите долари, който поохлади ентусиазма на строителите, разпали апетита на тези, които призоваваха да се изостави „незавършения обект“ и да се започне или с препроектиране на зданието, или строежа да започне на ново, по техен вкус, интерес и маниер. Сега можем само да гадаем как би изглеждало то в окончателния си вариант. Но, съдейки по всичко, не съвсем такова, каквото би искал да го види Елцин.
Изглежда кризата отрезви и новите проектанти, и строителите.
Наблюдават се все повече признаци на това отрезвяване. Вече даже не се подлага на съмнение тезата, че е необходимо да се прекрати суровинната зависимост на нашата икономика, да започне най-сетне нейната модернизация и структурно преустройство.
Епохата на Елцин продължава. Признаваме си: всичко лошо, което е свързано с нея бе неизбежно и все едно би се случило. Отдавна в политиката не си струва да се търси абсолютното добро, а по-малката от злините – можеше да бъде и по-лошо, и по-страшно. Трябва да се отдаде дължимото на Елцин за това, че той пое върху себе си, не прехвърли на никого отговорността за епохата, която сега носи неговото име.

Цитати

Борис Елцин
От книгата „Изповед по зададена тема“

Роден съм на 1 февруари 1931 г. в село Бутка, Талицки район на Свердловска област, където са живели почти всички мои предци. Орали земята, сеели жито, в общи линии – съществували, както и всички други.“

„В село имало род Елцини и род Старигини, това е майчината ми фамилия. Те се оженили, и скоро аз съм се появил на бял свят – тяхното първо дете.“

„Майка ми разказваше как са ме кръстили. В целия регион имало само една малка църквичка със свещеник за няколко села. Раждаемостта е била сравнително висока, кръщение се правело веднъж месечно, затова за свещеника този ден бил повече от напрегнат: родители, младенци, народ – пълно–препълно...“

„...Като се има предвид, че моят ред е дошъл едва във втората половина на деня, може да се предположи, че свещеникът едвам се държал на краката си. Подали ме в ръцете му, той ме пуснал в купела, а забравил да ме извади... Майка ми скокнала и ме намерила някъде на дъното. Така съм се появил аз – Борис Николаевич.“