Призванието на историка и разбирането на съвременността

Проф. Димитър Денков

На 10 декември в новата конферентна зала на СУ „Св. Климент Охридски“ се проведе представяне на поредната книга на Искра Баева, посветена на най-съвременната българска история - "Личностите, които определиха нашата съдба", изд. „Захарий Стоянов“, 2024. Залата се оказа тясна за дошлите, освен правостоящите, в коридора имаше мнозина, които можаха да чуят въвеждащото слово на Иван Гранитски и изложението на Искра. Донесените от издателството книги се оказаха малко и се наложи да се изчака нова доставка, изчерпила се бързо и удължила бездруго дългата опашка за автографи.
Това не бе първото представяне на книгата, която придоби широка публичност с медийните изяви на Искра и с просветителската й работа в разговори в читалища и клубове из страната. То надали ще е последно, но тъкмо в най-стария ни университет се показа рядко присъщото на професионалните историци отношение към съвременността:

смелостта тя да се описва и оценява

откъм биографията и действията на отделни личности и съответните последствия за всички нас. Много може да се спори с Искра дали личности определят съдбата ни, която по понятие е предопределение. Лесно би могло да се твърди, че самите личности са определени от необходими или съвсем случайни дадености, от които всички зависим дотам, че е най-лесно да се приписват на хора причините за съдбовни решения горе-долу така, както ги обясняват астрологията или почти толкова научните теории в широкия диапазон от политикономията през социологията, та до различните версии на философията и психологията. В този спор лесно се намесват древните представи за съдба, верските схващания за божествената ръка, свързаните с отделни науки и политически идеологии обяснения на исторически процеси, при които, дори когато се иронизира схващането на Сталин за ролята на личността в историята, се стига до съгласието, че личността е продукт на обстоятелства и тогава, когато ги олицетворява. Така историята сякаш се предпазва от многообразието на обяснения и нерядко се изразява в проста хронология, за да се избегнат изкушенията от обяснения, които някой ден ще се окажат идеологически недопустими откъм новата политическа и наукообразна коректност.
Искра Баева е сред малцината български историци, за които е научен дълг да се изследва, описва и обяснява непосредствената действителност. Тя е сред още по-малкото, ако ли не единственият, осмеляващ се да представи през биографията на личността процеси не само олицетворяващи историята, но и определящи съдбата ни.

Това е основният мотив, надеждата на тази книга:

да се съчетае „дълбоко субективният характер на историческия процес с важния не само за марксизма въпрос за ролята на личността в историята.“ С това тя пази и продължава задължението на историка: да дава на бъдещите изследователи не описание на факти и събития, а и виждането си за олицетворяващите ги дейци с възможно най-голямо отдалечаване от личния опит и в случаите, когато добре познава описваните личности и може да се позовава на преки впечатления. Все пак Искра Баева познава непосредствено повечето от дванадесетте личности, портретно представени в двете части на книгата – политиците на българския социализъм: Георги Димитров, Тодор Живков, Антон Югов, Станко Тодоров, Иван Башев, Георги Трайков и представителите на т. нар. български преход: Петър Младенов, Андрей Луканов, Александър Лилов, Желю Желев, Ахмед Доган и Благовест Сендов. Тези познанства лесно биха могли да й осигурят политическа кариера, към което се изкушиха мнозина. Искра обаче остана вярна на дълга си на историк и учен, много по-важен от облагите покрай близостта с ярки фигури на непосредствената политика. Този дълг личи в портретите, повечето публикувани в други нейни работи. Фактът, че приживе никой от портретираните не е оспорил или допълнил представеното, е основание да се съберат сега в книгата, даваща особен облик на най-близката ни история. Пък и единственият все още жив герой от книгата, Ахмед Доган, отдавна се е оттеглил от живата политика дори при спорадичните си намеси, което е основание книгата да бъде историческа в традиционното значение за представяне на минало. Това представяне е подготвено и с няколкото издания на „Българските преходи“, в които Евгения Калинова и Искра Баева проследяват съвременната ни история от 1939 г. и в скоро време ще публикуват поредното си изследване за събитията в наши дни.
На този фон дванадесетте портрета на хората, определили съдбата ни, дават не само биографии, а история на българите както в обичайното значение, така и в особения народо-психологически и социален план. Тук виждаме бедните деца, които с лични възможности, усилия и придобит политически опит се издигат до олицетворения на исторически процеси от международно и национално значение: Димитров, Югов, Живков, Тодоров, Желев, Доган. Представени са хора, произхождащи от образовани прослойки, които се посвещават на политика, наука и изследвания на съвременността – Башев, Сендов, както и не особено натрапващи се в традиционния смисъл на думата личности, каквито са Младенов и Лилов с дълготрайното им присъствие в политиката и идеологията на социалистическа България.

Не са пропуснати преселниците от Македония

Димитров, но и Трайков, наред с потомците на активни борци, стигнали до поста на най-дългогодишен външен министър и пръв председател/президент на най-нова България – Младенов, и от емигрантското си семейство в СССР до министър-председател – Луканов. Мнозина от личностите в книгата са не само политически дейци, но и автори с изобилно собствено творчество и тезиси, разработвани от колективи, за да придобият значение за развитието на страната. Техни изказвания са загубили конкретното си значение, за да се превърнат в изрази, описващи кратко и ясно исторически процеси: от тезите на Димитров за народните антифашистки фронтове и приказките на Живков за социализма като недоносче, през Сендовата парафраза на евангелските слова за излишните до Догановото разпределяне на порциите. Това са също начини за разбиране на съдбата ни дори тогава, когато оттук се раждат не само вицове, но и насоки за разбиране на историята, в която сме въвлечени. Почти всички от тези определили съдбата ни хора днес са поставени под политкоректното було, за да тънат в забрава и имената им да не говорят нищо за поколенията, расли в поредния преход към бъдещето, заливано от вълните на глобализацията. Затова книгата на Искра има особено важно значение за самопознание и разбиране на съвременността. Това е сред най-важните призвания на историка, който изтръгва от забрава времето, на което е съвременник, макар да е много по-лесно да се преповтаря миналото, когато се използват признати авторитети и бързо променяни възгледи

в крак с маршируващата политкоректност

Книгата ни представя близкото миналото на съвременността, която се разбира най-добре тъкмо по присъщия на Искра начин на лична ненатрапчивост и устойчивост на възгледите. Със сигурност ще има и други книги за този период, както ще се появяват и други личности, за които с не по-малко право би могло да се твърди, че са определяли съдбата ни. Това е ясно за Искра, която неслучайно изразява съжалението си, че не е дала образи и на жени, каквито напр. биха могли да бъдат Цола Драгойчева и Людмила Живкова, а защо не и Надежда Михайлова и Корнелия Нинова, които може би не са дотам съдбовни за нас, но пък са играли важна роля в съдбата на партиите си. С не по-малко основания биха могли да се портретират Соломон Паси, Филип Димитров, Жан Виденов, Иван Костов, Петър Стоянов, Симеон Сакскобургготски и училия се от него и Живков Бойко Борисов, че дори и дейците във все по-продължаващите промени. Може само да се надяваме, че Искра ще продължи своите описания на съдбата ни с портрети на други личности, за да даде на днешните читатели повод за самопознание, а на бъдещите – наред със самопознанието – познание на близкото минало, което винаги определя по съдбовен начин всяка съвременност. Това е така дори тогава, когато съвременността е склонна да го забравя, улисана в посредствената си непосредственост и интересуваща се от личности, рекламно-медийно налагани за нейни символи.

Нови времена