Призракът на авторитаризма*

Проф. Кръстьо Петков

Неотдавна в Европарламента румънски депутат от фракцията на социалистите заяви публично, че в Унгария, България и Румъния властвали авторитарни режими. Проправителствените медии у нас подминаха това сензационно изявление. А то не е изолиран акт. От месеци международната общност следи с нарастваща тревога безпрецедентния антидемократичен обрат, който осъществи правителството на Виктор Орбан в Унгария. Вниманието се прехвърли и към Румъния, където президентът Траян Бъсеску орязваше методично социални и граждански права (в резултат на което в Букурещ се разразиха масови протести, придружени с насилие).
Да сравним общата тенденция и българската ситуация. Има ли право споменатият евродепутат да  причислява България към държавите с неоавторитарни режими? Въпросът не е чисто риторичен, той провокира по-внимателен политологически поглед върху българската ситуация в сравнителен източноевропейски контекст.
На пръв поглед България не принадлежи към неоавторитарната полоса, въпреки спорадично появяващите се в Европа и САЩ критики към едноличното управление на Бойко Борисов. Но тенденциите са сходни, което личи от сравнителната таблица по-долу, в която съм изброил общите/съвпадащите промени в конституционните уредби, институциите и практическите политики, предприети в двете източноевропейски държави: Унгария (като прототип) и България. По-нататък коментирам и румънската ситуация. В случите с Унгария и Румъния съм ползвал информация и оценки главно от чуждестранни автори и кореспонденцията ми с колеги-аналитици, които следят отблизо събитията в двете страни. За България разчитам главно на собствени наблюдения и анализи, както и на оскъдните опити да се погледне на режима "Борисов" от позициите на сравнителната политология.
Сравнителни характеристики на промените, предприети от политическите режими в Унгария, Румъния и България:
1. Конституционни промени в Унгария - нова конституция. В България - проект за промени в съществуващата конституция.
2. Институционални промени в Унгария - демонтиране на висшата съдебна система; държавен контрол върху Националната банка. В България - политически контрол върху съдебната система; отнет суверенитет на БНБ.
3. Икономически (антикризисни) промени в Унгария - "Austerity" мерки за орязване на публични разходи. В България - "Austerity" мерки за орязване на публични разходи.
4. Социални промени в Унгария - промени в КТ, ограничаване на социалния диалог и КТД. В България - промени в КТ, ограничаване на социалния диалог и КТД.
5. Медийни промени в Унгария - ограничаване на свободата на медиите чрез закон. В България - контрол върху медиите чрез корпоративни собственици и бюджетни услуги.
6. Политически промени в Унгария - лустрационни закони и натиск върху опозицията. В България - лустрационни решения и натиск върху опозицията.
7. Религиозни и морални промени в Унгария - държавна намеса при легитимиране на религиозни общности и църкви. В България -натиск върху БПЦ, дискредитиране на неудобни опоненти.
Както се вижда, само конституционните промени са сегментът, в който режимът "Борисов" изостава от режима "Орбан". Засега! Но и тук дистанцията скоро може да се скъси, ако мнозинството от ГЕРБ с помощта на купени парламентаристи и присъдружни партийки успее да прокара пакета от конституционни поправки, известни като "Фискални правила" (на еврозоната).
Във всички останали области на държавното управление България следва (и дори изпреварва) унгарския модел.
Подобно е и положението в Румъния, където правителството предприе безпрецедентни мерки за затягане на коланите (за втори път през последните пет години), оряза правата на синдикатите за колективно договаряне, засили натиска върху медиите и политическите опоненти.
Посочените факти са достатъчни, за да направим извода, че в зоната на страните - нови членове на ЕС се очертава обезпокояваща тенденция  към авторитарно управление. Тя влиза в директно противоречие с базисните ценности, демократичните традиции и институционалното устройство на т.нар. Стара Европа.
Защо се стигна до този групов завой 5-7 години след разширяването на Евросъюза на изток и 22 години след верижните/нежни революции, сринали тоталитарните режими в целокупния съветски блок?
Ще започна с констатацията за общия белег - политическата принадлежност - на триото Орбан-Борисов-Бъсеску: и тримата са известни като десни политици; техните партии са активни членове на ЕНП; нещо повече, ръководените от тях правителства действат като фронтмени на неоконсервативната вълна, заляла Източна Европа в годините на икономическата криза; политиките им за изтласкване на синдикатите от полето на националния и секторния социален диалог също се вписват във философията на европейския неолиберализъм...
Официалните западни коментатори не споменават тези прилики и упорито бягат от въпроса: как така се случи, че десни лидери и партии в източноевропейската зона на ЕС прегърнаха идеята за авторитарно управление (с харизматични лидери, управляващи в стил "желязна ръка", еднопартийни режими, популистки лозунги и националистически забежки)!
Съзнавам, че темата е неудобна за институционалния елит в ЕС и Америка, защото например един Орбан беше символ на младата демокрация в ранните години на прехода, а Борисов и Бъсеску бяха толерирани като посредници на едрия национален и чуждестранен капитал. Няма как обаче да не се сложи пръст в раната, която е нанесена на крехкия демократичен процес в Източна Европа. И да се отправят редица питания, които напират в източноевропейския политически дебат:
- Адекватна ли беше демократичната конструкция - политическа и икономическа - която Западът лансира в бившите комунистически страни? Не живяхме ли ние, източноевропейците, цели две десетилетия в условията на изкуствено построена, фасадна демокрация и модел на капитализъм, реанимиран по външен проект (т.нар. социално инженерство), който не се среща в развитите страни?
- Защо авторитарните обрати се случват тъкмо в Унгария, България и Румъния? 
- Защо фигури като Орбан, Борисов и Бъсеску получиха толкова спонтанна подкрепа от гласоподавателите, за да провокират непосредствено след електоралния триумф спонтанно недоволство и протести срещу своите действия (в интерес на истината в България засега те са по-приглушени). Дали тримата лидери са просто "лоши момчета" (неподходящи лидери) или  нациите/гражданските общества са също съпричастни към реанимацията на едноличното и еднопартийно управление, което имахме до 1989 г.

Следва
----------------
* Авторът акцентира върху темата на кръгла маса за бъдещето на европейската социалдемокрация, организирана от фондация "Фридрих Еберт" на 2 и 3 февруари т.г. в Лондон