Приятелят. Поетът

Величко ХИНОВ

Да надникнеш в белия лист, за да подириш в кривото огледало на времето хрониката на отлетелите дни и не просто да ги отбележиш, а да потърсиш нравствения и емоционалния им измерител, си заслужава усилието. Сега не топиш перото в мастилницата, даже не чукаш по клавишите на старото си другарче, пишещата машинка. Дори химикалката е сменена от паметта на лаптопа.
Нали никога не сме били извън времето, Матей?!...
Свидетелства добронамерената памет на многобройните ти поетични видения, изпъстрени, сякаш шарена българска черга с трели, невинаги от "Одата на радостта". Твоят поетичен глас е достатъчно силен, мъжествен, ясен; пазят го непроменим страниците, съхранили го между кориците на поетичните ти сборници, със силно гражданско чувство; с честен, справедлив поглед във времето и хората, обгрижени с обич и разбиране от един поет - българин, съхранен в най-чистия си вид. А превъплътен и в лиричния си герой, той често е образ за подражание.
Не може човек, който идва от нивята, ливадите, от полето през "хълмовете на времето", да не стигне духовния ръст, предопределен му от таланта и усилието. Голямата любов към България се врича още в ученическите му стихове. И те ще избуят духовно още по-силни, емоционално и убедително с неподражаемата си чувственост в първата му стихосбирка "Двадесета пролет", родена още във войнишкия стой.
Тръбачи на България, тръбете!
Погледайте: от първия си час
препуска Калоян през вековете
и търси свои внуци между нас.
Каква жизненост, каква сила лъха от строфите на това стихотворение. И..., представете си, написано е от Матей в 1965 г., преди 58 години, когато поетът е 27-годишен.
Да си припомним, както Шопкин обича да казва, и "далечната" 1963 г. с неговата знаменателна лирична творба "Две витрини", която първи чуха студентите на своя осмодекемврийски празник: "Две витрини/ с различна слава./ Два прозореца/ към два свята!"
И еква зала "Универсиада" от студентските възторжени акламации и аплодисменти. По тоя път на идеала поетът върви през годините и опложда времето с красив и звучен ярък стих: "Защото съм капка от този/ велик и безсмъртен народ". И още по-категорично звучи в необикновената "Молитва от Ботев връх". "Моя древна земя побеляла от кости"... и с гордост по-нататък заявява: "Аз съм кръвен потомък на твои борци и поети", за да завърши своя апотеоз с клетвените си слова: "Божествена, българска моя земя".           
Свикнали сме да се вглеждаме в стихотворството на Матей Шопкин, дирейки неизменните поанти, възпев на родолюбието, дълга пред Отечеството, мъжествения порив. Ала в творчеството му място имат и ни покоряват нежни пориви и святи чувства, па макар и... "В този свят на груби нрави". "Признание"-то е тъкмо този дълбок поклон пред любовта: "Аз не мога да погазя/ твойте чувства съкровени". И по-нататък звучи категорично, мъжки: "Но съм длъжен да ти кажа,/ че докрай ще те обичам!"
Ала поетът чува и "един тревожен повик из ефира" и днес риторично пита: "Земя, земя, защо си ни родила,/ когато свихме всички знамена?"
И сбрал силите и мъдростта на своите 85 години, бие тревожната камбана с искрените си слова: "- Ей, българи, България умира! /Умира пред самите ни очи!"
Благодарим ти, Матей! За гражданската доблест, за силното ти, честно поетично слово! За камбанния звън да съхраним корените си, любовта към Отечеството!