Притча с далматинец

ДИМИТЪР БЕЖАНСКИ

Вървя по улицата. Край един контейнер за боклук бездомно куче разкъсва найлонова торбичка и лакомо се нахвърля върху това, което е намерило в нея.
Нормална градска гледка. Нормална, нормална, ама не е много нормална. Защото кучето не е помияр, роден зад някой гараж, а далматинец. Да, да, кучето е от оная порода, чиито представители са изобразени върху някои късноримски и някои ранновизантийски стенописи, чиито предци по времето на Венецианската република са развъждани само от венецианските дожове и от членовете на Великия съвет на Венеция. Абе, благородно куче! Както се казва в един виц, това куче е с такова родословно дърво, че ако можеше да говори, никога не би говорило с мене! Обаче - на! - раздира с нокти найлоновата торба по най-помиярски начин и стръвно дъвче намерените вътре гадни огризки!
Спрях се и го загледах. И се замислих. Кой ли кретен, кой ли идиот, кой ли изрод е изхвърлил такова куче на улицата и го е принудил да се храни с отпадъците край боклукджийските кофи?! Защото наистина трябва да бъдеш кретен, идиот и изрод, за да извършиш такова нещо!
Наблюдавам далматинеца още няколко минути, изричам гласно солена триетажна псувня по адрес на този, който му е осигурил тази недостойна съдба, и отминавам.
Да, обаче след трийсетина метра има друг контейнер за боклук. И възрастен мъж рови с пръчка в контейнера. Мъжът е облечен бедно, но спретнато. Дрехите му са изпрани, панталонът му дори е с ръб, обувките му са чисти, той даже е с вратовръзка. Мъжът ме забелязва, хвърля пръчката в контейнера и със ситни крачки се отдалечава. Вероятно се страхува, че мога да го позная.
Късно! Познах го! Той е не кой да е! Той е старият пенсиониран учител по литература Н. На хиляди ученици той е преподавал Йовков и Гьоте, Елин Пелин и Пушкин, Омир и Балзак. На хиляди!
Спирам, паля цигара и през главата ми минават същите ония мисли, които ми минаха, докато наблюдавах далматинеца.