Притаените мигове на Георги Йорданов

Неотдавна излезе на бял свят книгата на Георги Йорданов "Притаени мигове". Тя съдържа спомени за негови срещи с видни общественици, държавници, учени, хора на литературата и изкуството с национален и световен принос, участници в строителството на социализма. Тази мемоарна книга внася много новини в културния ни живот. Най-вече ме изненада стилът на книгата, а стилът, както казва Бюфон, е самият човек, вътрешната му снимка. Георги Йорданов, който идва от политиката в мемоаристиката, умее да разказва случки - увлекателно и занимателно, с усет за сериозната и смешната страна на живота, с обиграване на детайла. Културните цитати или свободно реализираните асоциативни връзки са също отличителни знаци.
Очакваното идеологизиране на ситуациите липсва, в замяна на това авторът с усет за сгъстеност на изказа свързва естествено родените форми на езика с функционалното им предназначение. Споменът в най-завършените текстове прераства в литературно-политически портрети. Така в книгата индивидуализирането на даден "герой на нашето време" се трансформира в портретиране на епохата на социализма като съзидателна и възходяща по пътя, който извървява тогавашна България. Това става непреднамерено. Ако искате да се доберете до това какви промени е донесъл социализмът в българската действителност, обърнете се към "Притаени мигове". Показателно е, че авторът, без да разкрасява изобразените истории, с вроден инстинкт търси светлина във всеки от персонажите си: настроен е така, такова му е възпитанието - да тачи всеки човек, да иска да го види изправен, силен, готов да твори. Пренася собственото си качество да сее доброта върху всекидневието и душите на другите хора. Това не е наивност, а израз на вяра. Маниер на писане, който не се отразява на тънкостта и

деликатността на наблюденията

Живи и неподправени са разказите на автора за срещите му с големите български творци Дечко Узунов, Емилиян Станев, Николай Гяуров, Константин Константинов, Владимир Василев, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Николай Хайтов или Георги Джагаров. Отблизо е щрихирано мощното дарование на актьора Стефан Гецов. Йорданов се прекланя пред ген. Владимир Стойчев, пред хореографа класик на руския балет Юрий Григорович, пред маестро Херберт фон Караян, пред големия руски учен акад. Лихачов, пред диригента Емил Чакъров, пред композитора Филип Кутев, пред бащата на компютъра Джон Атанасов и пред акад. Иван Попов - член на Политбюро на БКП, в когото съзира фигурата на политик новатор и творец. Монументално е представен знаменитият бас Борис Христов.
От острия поглед на автора политик не убягват нито легендарният американец, милиардерът Арманд Хамър, когото знаем от контактите му с Ленин; нито политическият нюх на Франсоа Митеран; нито крупни немски политици като канцлера Хелмут Кол, д-р Франц Йожеф Щраус или Оскар Лафонтен; нито творческата енергия на японския инж. Шигиоши Мацумае; нито сложните отношения между двамата благословени братя - Атанас и Любомир Далчеви. С много сърдечност са обрисувани режисьорът Въло Радев, поетът Димитър Осинин, дарителят Илия Делев или съученикът поет Дамян Дамянов, в унисон с човека, пред когото се прекланя - акад. Ангел Балевски. Авторът на "Притаени мигове" смята, че времето ще остане нащърбено и обеднено, ако пропусне да разкаже за строителя, герой на социалистическия труд Ради Кузманов; за селскостопанския деец Георги Иванов, чийто кооператив достига най-високи европейски равнища; за архитекта на НДК Александър Баров; за сърдечния хирург д-р Чирков...
Рядко може да се намери политик, който да пише с такава проникновеност и с такъв

вътрешен респект

за хората на голямото изкуство, култура и политика, да се изпълва с такава радост от постиженията на своите съвременници. Освен алтруизъм нужно е и осъзнато човеколюбие, което иска да победи нищетата в нейните материални и духовни измерения. Но още по-рядък е случаят личности, способствали за общочовешкия и националния напредък (от тази категория са част от героите на книгата), да се отнасят с такава изключителна почтителност и обич към политик и държавник с българско потекло, какъвто е Георги Йорданов.
А те се отнасят към него с такъв респект и доверие и защото виждат в проявите му талант, качество, което по презумпция сякаш е неприсъщо на политика и държавника.
Това, че писателите или музикантите могат да бъдат талантливи или бездарни, е общоприето съждение. Разбира се, че талантите изтръгват чудо от думите, звуците, краските, пластическите движения, докато бездарниците упорито подтикват хилавото си конче да полети, а то не ще, защото няма криле. За политиците поначало се избягва словото талант. Наричат ги големи или малки, великодушни или тирани, със свиреп или приемлив характер, толерантни или нетърпими, демагози или искрени.
В епохата на Ренесанса хората са били по-щедри в отношението си към политиците. Смятало се е, че всеки, който владее до съвършенство професията си, е талант, създател на шедьоври, т.е. на прекрасни, съвършени произведения. В такъв смисъл талантливи майстори на шедьоври се оказват музикантът и политикът, грънчарят и държавникът, каменарят и военачалникът, поетът и майсторът на оръжия или на хубави ястия.

*    *    *
Георги Йорданов отдавна ме интересува като политик, който носи духа на една епоха и който според мен може да бъде вписан в класификацията за талант в политиката.
За какво става въпрос?
За това, че още от юношеска възраст Георги Йорданов (тогава сливенските му съученици, възхитени от пламенното му и чисто поведение, го нарекоха "Могучий") възприема политиката като свята отговорност и мисионерство. За това, че при него няма несвършена работа. За това, че с инженерите общува с подготвеността на техничар; с кооператорите - като син на българското село; с интелигентите - като субект, който не им отстъпва по знания в литературата, историята и изкуствата. За това, че има качества на диригент с ухо за музиката, която излиза от различните инструменти в политическия оркестър и който знае как да ги организира във вълнуващи съзвучия. За това, че за него политиката е творчество, лична кауза, която задвижва духовната му енергия в името на човешкото съзидание. Социализмът за Георги Йорданов беше и остава възможност хората да живеят доволни и свободни, а България да се нареди между развитите страни в Европа и света! Това го отличава от други участници в екипа на Тодор Живков, които поставяха личното си благополучие над идеала.
Красив е начинът, по който съединява вярата в социализма и вярата си в отечеството. Лявата идея според него е достойна за уважение, тя е опора, фундамент на модерната обществена уредба. Трепетните си и нежни чувства обаче дарява на своята родина. Ако има български политик, с когото бих могъл да сравня това интимно и покъртително отношение към земята, голяма колкото една човешка длан, струва ми се, че е Петко Каравелов със заявлението му след излизането от Черната джамия, в която са го пребили чистокръвни негови сънародници.
Но политическият талант на Георги Йорданов получава

исторически атестат

и чрез факта, че е един от автентичните автори на новата национална политика, която защити - още в средата на 60-те години и след това - българския интерес във връзка с Македония и Турция, с останалите балкански държави. Че проведе със забележителен дипломатически такт и гъвкавост срещата в Кувейт по повод на протеклия Възродителен процес у нас. Че, родолюбец и до мозъка на костите си, той умее да общува с най-големи държавни мъже на планетата като равен с равен, като мащабен и светски просветен представител на нашата страна.
Георги Йорданов е от породата на интелектуалците политици, за разлика от своя ръководител Тодор Живков, който държеше да го възприемат като "човек от народа", като селски хитрец и жилав управленец. Живков поставяше целесъобразността над свободата, държавата - над идеята, България - над идеологическото й битие. Което в крайна сметка не му попречи да стане другият голям български държавник на следосвобожденска България наред със Стефан Стамболов.
Доколкото мога да се ориентирам, Георги Йорданов има друга човешка структура. Той вътрешно повече вярва, че хората поначало са добри, че на тях може да се залага в тежки минути, християнското първоначало на комунизма извира от сърцето му. Тодор Живков най-вероятно е чел "Князът" на Макиавели, за да се учи от тази книга. Георги Йорданов също е чел Макиавели, но за сведение, за обща култура и за поука, за да не изостави земята заради небесни блянове. Тодор Живков гледаше със симпатии как развива дарованието си неговият млад съпартиец. Но го държеше на крачка далеч от себе си: като опитен политически деец се страхуваше, че звездата на младия му колега може да го засенчи.
И сбърка, макар да се смяташе за велик тактик. Ако в края на 80-те години беше предпочел и беше се доверил на Георги Йорданов, повярвайте ми, нашата страна щеше да изглежда днес другояче. Нямаше да стигнем дъното на икономическото и социалното развитие. Нямаше да ги има разрушените фабрики, заводи, кооперативни сгради. Нямаше да има реставрация, а приватизацията щеше да бъде осъществена наистина в полза на трудещите се. Нямаше да сме най-бедни в Европейския съюз. Нямаше да ни покоси чумата на демографската катастрофа. Щяхме да сме на нивото на прилични бивши социалистически държави като днешните Унгария, Чехия или Словакия. Ще ми възразите - "какво тук значи някаква си личност". Оказва се обаче, че ролята на личността и в политиката съвсем не е периферна!
И така излиза, че хората от Ренесанса май са били по-прави, когато оценявали полагаемото се място на таланта във всяка област на живота, допускайки, че щом си талантлив, ще си такъв във всяка своя проява - оттук и идеята за многостранно развитата личност.
Това е щрихът, който нанасям върху притаените мигове, изживени от Георги Йорданов. Талантливи мигове, които обясняват защо българската интелигенция и днес произнася името на Георги Йорданов с необикновен пиетет, топлота и признателност.