Приложението на таланта

През 1949 г. роденият в Америка, но смятащ се за англичанин поет Томас С. Елиът, потвърждава престижа си на нобелист с есето "Що е класик". Той разграничава универсалния класик от онзи, който е такъв само на неговия собствен език или според житейските възгледи на определен период. Истинският класик обхваща не провинциалното пространство, а вечното време. Следва не само да отразиш "духа на времето" и "духа на нацията", но да се възвисиш и до човечеството.
Когато отбелязваме 80-годишнината на Антон Дончев, се сещаме за подобни пророчества, дори и без да сме литературни познавачи. Давам си ясна представа колко лесно и подвеждащо е такъв юбилеен случай юбиляр да бъде потопен в захаросания сироп на стандартни прославяния. За него ласкателните прилагателни са излишни, защото той самият е респектиращо прилагателно. Разбирам, че повтарянето на неговия писателски и жизнен път може да бъде обида за осведомеността и дори интелекта на читателя. Антон Дончев не е само "Време разделно", макар че като всеки велик писател, той достига този връх, който става нарицателен и идентичен със самия автор. И със следващите поколения. Тихият ужас, който идва от тази книга, не провокира съвременни враждебности, състрадания или закани. Той мъдро показва колко човечна и жестока може да бъде историята. Също като живота. Затова при него историята не е комерсиализирана мелодрама, изпълнена само с рицари или само със злодеи. Нито счетоводна книга със статистика, имена и дати. Няма холивудски хепиенд с усмихнат триумф на щастието и доброто. Но няма и онзи безнадежден мрак, който демобилизира!
Креативното въображение на писателя еднакво страни от фанфаронски измишльотини за уникати или оперетъчните претенции. Защото припряната мания за изключителни приноси е вторична от чувството за малоценност. Онзи деликатен баланс, съчетал българското с общочовешкото, ни прави истински значими. Това, което прави писателят, е наука в литературата и литература в академичната материя. Историците, често пъти от завист, винаги търсят всякакви фактографски несъответствия в събитийната канава на романизираното време. Е, търсени от добронамерени или не съвсем мотиви, такива несъответствия у Антон Дончев няма. Напразно ще търсим пресъздадена историческа панорама, която да е недостоверна според "изворите", според научната терминология. Няма пепелник от XIII век и Аспаруховите конници не ядат царевица на бивака. Нещо повече. А. Дончев е по-точен от Уолтър Скот и по-безпристрастен от Шекспир, който въпреки величието на таланта се е съобразявал с историческата визия на Тюдорите. Рядко ще срещнем професионален историк, който да познава толкова добре "чуждата" история. Това го прави едновременно патриот и общочовешки писател. Трудна, но благородна комбинация. В това е неговата значимост.
Чепинското дефиле, където се осъществяват толкова страховити промени, става цяла вселена. Затова Дончев е сравняван с Толстой. Защото във "Война и мир" не става дума само за френско-руската война от 1812 г., а за хората във война и мир изобщо! Това се е случвало на много места по света, но малцина са успели да го представят като планетарна драма. Иначе описаните от него катастрофи са се състояли в бита на всички хора по света. Защо Антон Дончев е почитан така по света, въпреки че е български писател? Обяснението не се отнася само до него. Защото като персонажа на цялото "латиноамериканско литературно чудо", Лев Толстой или Иво Андрич, неговите герои не са само българи. Те са граждани на света!
Стойностната литература винаги е забелязвана от другите. Да напомним ли, че "Под игото" излиза най-напред като отделна книга в Англия? Така литературните "герои" на Балканите или в пампасите не са ангели, не са лакирани праведници, а са човеци! Ето как романтиката се среща с истината! Ето как придобиваме световно значение. Защото онзи шум, вдигнал се край Босфора, е важен и тръпен само за нас. А написаното от А. Дончев е близо до Човека изобщо. Колко хубаво, че това разпространение започва именно от нас. Написаното от него и българи като него е нашият имунитет срещу тягосната  перспектива, че сме обречени на имитационен провинциализъм.