ПРИ ПЛАШИЛАТА

Георги Коновски

Есен… Дъжд…
Студен вятър брули оголените лозя. Само един човек мърда нейде там. Опрял гръб в изоставеното плашило, оглежда пустошта, мъчи се да се стопли малко, пък пак да се върне в кръчмата, дето го чакат на лафче...
Но пусто плашило – вече не може да прикрие човека с дрипите си. Не става за параван. Не го бива вече за укритие…
А вятърът минава между парцалите му, свири свои чалги, хвърля шепи дъжд...
Но оня упорито се крие - с надежда да се стопли и да се върне на хубавото си място до огнището...
Впрочем, наблизо има хвърлено друго плашило - онова, от предната зима. Никому ненужно, метнато до оградата. Явно някому се е харесало, но после го захвърлил. Кому са необходими тия разбридани парцали, отдалеч мязащи на човек? Даже кратуната, символизираща глава, не става за нищо - куха, пукната, грозна...
Новото плашило, което сайбията на лозето се мъчи да закрепи, все още има някакъв вид. На човек – отдалеч…
Овехтели някогашни дрехи, оръфана шапка, изрисувана кратуна…
Достатъчно голяма, за да се крепи отгоре й случайно минаваща гарга…
И самотникът излиза иззад плашилото. Тръгва си…
От време на време се обръща – прави планове пак да се върне…
Напролет…
Дали?