При криза българите се уповават на Русия

Обществените чувства и настроения са като личните - трудно се обясняват. Произходът им, дори и тогава, когато бихме ги означили по един и същ начин, е с различни причини и различни са етапите и посоките на развитието им. Самото общество постоянно се променя. То е различно заради условията, в които съществува, заради традициите, които го предхождат. Много важна е неговата икономическа база, международното обкръжение, политиката на властта. Затова е трудно чувствата и настроенията да бъдат изучавани - дори и социологическите изследвания не дават винаги точен знак какво става, ако обществото само не е осъзнало какво става с него.
Русофилството е такова чувство. То се появява още през Възраждането и преминава през различни изпитания. Имало е различни основания, натоварвано е било с различни нагласи и очаквания, придобивало е нови измерения. Едва ли някой ще се наеме да твърди, че днес то е същото чувство, което е

владеело националната душа

през годините на националноосвободителните борби или в първите години на новообразуваната българска държава; то е друго и в сравнение с годините на Втората световна война и след нея. Защото друг живот живеем днес. Аз говоря, че русофилството е различно не като сила на преживяването и убеденост на изповядването му; то е различно по социално-политически смисъл.
Българското русофилство в епохата след Освобождението до 1944 г. е или олицетворение, или допълнение към лявата идеология. То изразява определено несъгласие към социално-икономическия модел в държавата. Този модел изключва социалната справедливост и солидарността. Икономическата изостаналост и бедността изострят недъзите на системата и поставят неимоверни изпитания на бедните, болните и старите. Техният живот е непоносим. Лявата идеология им предлага алтернатива, като доказва практически идеите си с успеха на руската революция и с новия модел на държавното и икономическото устройство на Русия, с осъществената възможност животът да се строи под ръководството на довчерашните онеправдани и страдащи трудови хора. Да обичаш Русия за хората от социалните низини означава да искаш и се бориш за друго обществено устройство.
Периодично

повтарящите се сблъсъци

между русофили и русофоби показват особеностите на българската следосвобожденска политическа действителност. За нея е характерна рязката смяна на геополитическата ни ориентация, при което един покровител се заменя с друг, като първият се отрича и обругава, а вторият се прегръща с благодарност и клетва за вечна вярност. После ще се върнем към първия, ще му се вречем отново и ще охулим втория. Движението от "с Русия" към "срещу Русия" се проявява няколко пъти в българската следосвобожденска история и всеки път е съпроводено с ожесточени спорове за ролята, мястото и значението на Русия, за нейните заслуги спрямо нас, българите. Впрочем ожесточението е у русофобите, а не у русофилите. Русофобите разпалват отрицанието, за да намерят аргументите за новия геополитически курс на държавата. Колко е необходима и какви последствия носи на България, историята много ясно и категорично разказва. Русофобията е оръжието на голяма част от българската буржоазия и капитала.
Но русофилията също е идейно-политическо оръжие. Тя също търпи изменения, които свидетелстват за същностни трансформации в обществената система, в политическия бит и настроенията на обществото. В различните периоди тя се натоварва с различни значения и й се поставят различни цели.

През Възраждането

русофилията е главната политическа идеология, призоваваща народа към въоръжена борба, за да се дадат основания на Русия да ни освободи. Русия е знамето на националноосвободителната революция; но тя е знаме и на българското просвещение и култура, тъй като именно Русия подготвя най-много кадри за бъдещия свободен живот в България. Да обичаш великата империя, означава да обичаш свободата и да вярваш, че тя може да бъде постигната с общи усилия. Но тази идеология не чертае конкретен обществено-икономически и политически план за устройството на държавата. Русофилите никога не са говорили, че в освободената държава ще приложат руския политически модел. Те, с изключение на неколцина интелектуалци (напр. Г. С. Раковски), не са си давали сметка за организацията на руската империя, за социалните разделения в нея, но са виждали само нейното могъщество, висока култура, качество на образованието, военна мощ и православна същност. Любовта към Русия е любов към славянството и противодействие на всичко, което поставя условия за нашата независимост. Тя още сега е алтернатива на политическия прагматизъм на Европа, която застава зад Турция, защото има интерес от нея. А за русофила Русия е безкористен бранител на българските интереси. Той е безкритичен към обекта на своята любов, понеже в него единствен вижда избавление и спасение.
Много и различни са причините, поради които новоосвободената българска държава се откъсва от руската орбита и се преориентира към Запада. Това обаче не става безболезнено и срещу новия курс на България се обявява значителна част от обществото. За някои основанията за несъгласия са чисто емоционални, изпълнени са с носталгия по близкото минало. Но за почти всички бързо става видно, че

"завоят към Европа"

не носи нищо добро. А революцията от 1917 г. дава надежда за тези, които са социално-политически и икономически онеправдани, че е възможен друг живот с други правила и нравствени норми.
По времето на социализма любовта към Русия бе преобразена и допълнена с любов към народите на СССР. Тя бе обявена за държавна политика и бе част от официалната идеология на ръководещата партия. Но и тогава същността на тази "нова" любов бе в убеждението, че Съветският съюз трябва да бъде пример, който да бъде приложен и у нас.
В края на 80-те години на миналия век България бе поставена в ново състояние, което изцяло отрече социално-политическата система. Тази промяна отрече заедно със социализма и "съветския начин на живот", обяви ги за главната причина за кризата и икономическата разруха и заклейми русофилията. Повече от десетилетие след 1989 г. бе съвсем непрестижно да се говори добре за Русия, та дори и за нейната литература и култура. Плахи бяха опитите да се възпре разпадането на връзките между двете държави, а усилията да бъдат все пак възстановени бяха посрещани с обществено негодувание и съпротива. "Новият цивилизационен избор" изключваше Русия като стратегически партньор, а руската култура - като източник на плодотворно влияние върху българската. Създаде се впечатлението, че това ще продължи вечно; че в най-добрия случай за нас Русия ще бъде просто една от многото държави. Казвам в най-добрия случай, защото русофобията ще се засили и ще внушава, че Русия не ни е освободила, а поробила; че през цялата ни история от Възраждането насам тя е играла пагубна за нас роля и всичките ни беди са дошли от нея.

Отрезвяването дойде по-бързо

отколкото се надяваха либералните строители. Реалността показа уродливото си лице. Обедняването настъпи с ужасяваща скорост; икономиката напълно рухна. Разколебаха се изконни морални ценности, народът се обезвери, младите изгубиха надежди за бъдеще. Видя се, че либералният модел е не просто неспособен да създаде стабилна икономика и развиващо се общество, а съзнателно води държавата и нацията към гибел. Учудващото е, че политическите субекти и изповядваните от тях идеологии не го отрекоха открито, а се задоволиха с обещания да го променят и усъвършенстват, за да спрат или поне забавят упадъка.
И тук историята се повтори! Идеологията, която дойде, за да се противопостави категорично на либералните теории и практики, отново бе русофилията. Любовта към Русия посочи възможност за изход. Този изход е по-скоро чувство отколкото реалност, но той е видян в реалност, която се мисли като различна. А е различна, защото срещу нея се изправя либерализмът и глобализмът, които според утвърждаващото се обществено мнение са виновни за нашето състояние. То вижда в Русия контрапункта на този глобализъм и либерализъм; за него тя е алтернативата. Разбира се, подобна представа е твърде романтична, за да бъде основателна, но в нея се събират въжделения, които не бива да се пренебрегват.
Всеки път, когато българското общество е в някаква криза, то се обръща към Русия и търси в нея подемната сила, която да го издигне отново и възстанови хармонията му. В националното съзнание тя е почти винаги идеален и възвишен образ, висока цел, пример за подражание. Този образ единствен успява да разколебае и разсее илюзиите и лъжите на либерализма, да покаже несъстоятелността и пагубността им. Подобна сила на всеобщо въздействие върху българската нация и обществото ни няма никоя друга държава или култура - колкото и тя да е силна, лъскава или богата. Характерът на българското русофилство свидетелства за особеностите на българската нация и за нейната генетична привързаност към идеите за социалната справедливост и за нежеланието й да живее по правилата и законите на либералната идеология.