Престоят в дом уврежда хората

Визитка: Анета Генова е старша юристка в Правната програма на Българския хелзинкски комитет (БХК) и член на УС на организацията. Експерт е в областта на правата на хора с психични увреждания, емоционални и интелектуални затруднения, адвокат е на Руси Станев - човека, който осъди държавата в Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург за условията в институциите. Генова има опит в защита на пострадали от домашно насилие, включително от сексуални посегателства. Завършила е Юридическия факултет в СУ. Учила е и в програмата "Клинична и социална работа" в НБУ. Била е съдия в Перник. Адвокат е от 1998 г.

Цитат:
"Хората в дом дори не могат да поискат защита срещу унизително отношение"

- Госпожо Генова, преди дни ЕСПЧ се произнесе, че настаняването в институция за психично болни е вид лишаване от свобода, а ден по-късно стана известно, че още една българска гражданка съди държавата. Много ли са жалбите от този характер, постъпили в Български хелзинкски комитет?
- Преди всичко не говорим само за домовете за хора с психични разстройства, но и за домовете за възрастни с интелектуални затруднения. Ако не се вземат марки, България е заплашена от лавина от жалби пред Европейския съд за правата на човека. Над 4 хил. души са настанени в такива институции. След решението по делото на Руси Станев вече е признато, че тези места на практика са места за лишаване от свобода. Хората, поставени под запрещение и настанени там от своите настойници, които са назначени от общините или са държавни служители, или са директори на домовете, де факто са задържани против волята си и всъщност са лишени от свобода. Според тези хора дори да са настанени в домовете по искане на техни близки и роднини, държавата пак не е освободена от ангажимента си към човека и да се погрижи да не е настаняване против волята му.
- А какви са възможностите, освен неголемия брой защитени жилища или дневни центрове?
- Именно. Затова задавам риторичния въпрос: има ли свободна воля, когато няма алтернативи? А алтернативи в общността няма. Защитените жилища и центровете са толкова малко, че това граничи с липса. Освен това в защитените жилища биват настанявани предимно хора с умствени затруднения, а не хора със сериозна психична болест. Едва когато се позволи да бъдат разкривани защитени жилища в рамките на лечебните заведения, изведнъж се появиха множество защитени жилища за хора с психични разстройства. Аз съм доста скептична доколко това са защитени жилища и доколко те не са малки институции, затворени в по-голяма институция. Такъв модел в никакъв случай няма да освободи страната ни от тежестта на загубени дела... Макар че думите ми може да обидят хората, които работят с отдаденост, помагат на клиентите си да се развиват, да структурират живота си. Моите думи не се отнасят за тях, а за институциите, в които нищо не се променя и хората отново са лишени от свободата си и не могат да вземат валидни решения. Делото Станев, което бе гледано от Голямата камара, имаше 2 публични заседания, бе много сериозно, детайлно и задълбочено разглеждане ситуацията у нас. Решението по него показва по колко много пунктове държавата ни бърка, колко много недостатъци има и законодателството ни, и социалната ни система.
- Според това решение институциите у нас трябва до една да бъдат затворени. Какво означава това?
- Държавата трябва много спешно да предприеме мерки за реална деинституционализация.
- Но какво става с хората, които са настанени там?
- Те спешно трябва да бъдат изведени и настанени в подходящи условия. Защото престоят в институция се отразява увреждащо на хората. Институцията като място, където целият дневен режим на хората е под контрол, като място, където те нямат възможност да вземат никакви решения за себе си, където най-малката им жизнена функция зависи от другиго и освен всичко се случва в недобра среда, води до деградация и до по-сериозно увреждане на човешката психика, вместо до лечение. От тази гледна точка институциите са места, от които трябва да се срамуваме.
- В европейските страни няма ли институции?
- Дори и да ги има, не са такива, макар че не бих казала, че в европейските страни всичко е перфектно. Там разбирането е, че човек може да влезе в институция само когато се налага и само колкото се налага. Има още един голям порок у нас и той е на правната ни система: запрещението. То, заедно с настойничеството и попечителството, се прилагат по изключително остарял начин и съществува в нарушение на правата на човека. Това поставя България на едно от последните места по възможността на човек да получи психично-здравна помощ.
- Споменахте, че настойник или попечител е човек от общината или директорът на институцията. Как се определя той и не може ли това да е близък на човека с проблеми?
- В случая на Руси Станев това се е наложило заради тежкия семеен конфликт, който той е имал с роднина. В други случаи роднините са загубили интерес към своя близък с психично разстройство или просто не съществуват никакви близки. Но това е един изключително формален подход. Той е длъжен да пише отчети пред кмета на общината. Но колко се четат и колко се предприема нещо по тях - това е отделен въпрос.
- Как и кой контролира работата на попечителя?
- Би следвало това да бъде кметът на населеното място, но той делегира функцията си на човек от администрацията, често с много други функции и без подходяща специализация. В крайна сметка контролът, доколкото го има, е формален до степен да загуби функцията си. Докато например в Германия... Когато съдът постанови решението си за попечителство, поканва и човека, който е получил закрилата, и този, който ще изпълнява функциите на попечител и им разяснява как да работят заедно. Във всеки един момент и попечителят, и човекът, който е под попечителство, може да се обърне към съдията и да поиска съвет. Освен това към общините работят експерти, които във всеки момент могат да предложат социална, психологическа, правна, финансова помощ и на двете страни. Отделно от това съдът упражнява системен текущ контрол върху дейността на попечителя - не само как се справя с материалните въпроси, а за всичко, с което е бил натоварен.
- Когато човек е в институция и, както самата казахте, целият дневен режим на хората е под контрол, как успяват хора като Станев, да потърсят правата си в ЕСПЧ? С колко такива случая се занимава БХК?
- Имаме поне 5 такива дела - някои са в процес на подготовка на национално ниво, други чакат решение в Страсбург... Но дотук с вас говорихме само по едно от нарушенията в България. Отделно има нарушение на чл.3 от конвенцията по правата на човека: забрана на унизително отношение. Тоест страната ни е осъдена и по този текст. Хората в институция не само са подложени на унизително отношение, но и не могат и да поискат защита.
- Нямат ли това право?
- Как биха могли да го имат? Макар че това бе едно от твърденията на правителството по време на пледоариите: те можели да потърсят правата си в съда, ако в институциите се отнасят с тях унизително. Как да стане тази работа? Повечето от тях са под запрещение и за да отидат в съда, трябва да получат разрешение на настойника си, който в повечето случаи е директорът на дома. Това е илюзорна, дори абсурдна ситуация. Така че България трябва да осигури на хората в институции гаранции да защитят правата си пред съда. Тоест хората да имат пряк достъп до съд, а не посредством някой друг... Надявам се, че тази година ще имаме ратифицирана Конвенция за правата на хората с увреждания. В чл. 12 от нея пише, че никой не може да бъде лишен от дееспособността си. И това е в драстично противоречие с българското законодателство в областта на запрещението.
- Как е уреден този проблем в други страни?
- Мога да дам пример отново с Германия. Там запрещението не е разделено на частично и на пълно, а има само попечителство. Когато човек има някакво увреждане, което му пречи сам да осъществи правата си, има редица стъпки, които може да предприеме, за да получи подкрепа, като последната е искане от съда да му определи попечител. Но този попечител не е за всичко така, че да се разпорежда с живота му, а само за сферата, в която човекът има затруднения. Докато у нас попечителят или настойникът влиза в живота на човека и се разпорежда с него, както намери за добре.
- Има ли случаи на злоупотреба от страна на попечители, които са чужди хора? Например с пенсията на човека с психично заболяване или с някакво негово имущество...
- Пенсията е най-малкото - тези хора са с ниски пенсии. Според мен е перверзен фактът, че 80% от пенсиите на тези хора отиват в институцията, за да си платят за това, че стоят там. Не стига, че човек живее в такива условия и бива увреждан, но си и плаща за това. Разбира се, в никакъв случай не искам да кажа, че в институциите злоупотребяват с мизерните парите на хората, защото на тези места работят и много честни хора и бих била несправедлива към тях. По-важно е друго, не пенсията. Има много хора с психични проблеми, които живеят в общността и имат истински ценна собственост или имущество. Те много лесно стават жертви на измами - понякога през главата на попечителите, понякога преди самите психично болни да са поставени под запрещение. Всеки може да е жертва на измама, но хората с психични проблеми са много податливи. Дори хора, които имат нужда от човешко внимание и за да го получат, са готови да дадат всичко свое или да имат голям имот, но въпреки това да гладуват и са готови и за 100 лв. да дадат този свой апартамент. С всякакви случаи сме се сблъсквали. Ако всички тези случаи стигнат до ЕСПЧ, страната ни ще бъде залята от осъдителни решения.
- Как трябва да се процедира с тежките случаи на психични заболявания?
- Те не са изключени. Никой не може да бъде лишен от правата си, защото страда от тежка болест.
- Дори, когато човек става опасен за собствените си здраве и живот и за околните?
- Има Закон за здравето, където много добре е разписано какво трябва да се направи, когато човек е опасен. Има малки проблеми с изпълнението на процедурата, но не са толкова важни, че да се искат промени в законодателството. Тоест по отношение на задължителното лечение България е много по-напред, отколкото по отношение на запрещението. И нещо много важно: няма връзка между двете. Когато човек е опасен, временно му се отнема правото да решава дали иска или не да се лекува, за да не нарани себе си или околните.
- Как БХК може да инициира промени в законодателството?
- Вече сме поканили на среща министерствата на правосъдието и на труда и социалната политика, на която да им изложим идеите си за промени. Например изложили сме становището си и по отношение на проектозакона за детето в частта му за родителските права на хората под запрещение. Според проекта тези хора нямат такова право, а нашето становище е, че не може с който и да било закон да се отнемат родителските права на каквито и да е хора. Трябва да бъде преценено според случая, да бъдат предприемани временни мерки и тези хора да получат подкрепа, за да могат да упражняват правата и задълженията си на родители по ефективен начин.