Пречупен кръст над Айфеловата кула

Методи Георгиев

Цял ден държах телевизора си отворен на "Франс Ентернасионал", за да узная как французите - в непомерното си историческо самомнение, ще отбележат прискърбната за тях дата 22 юни. На този ден пред 70 години - през 1940 г., в Компиенската гора - един от олтарите на Франция, в закотвения железопътен вагон-музей, бе доведен престарелият маршал Филип Петен. Седмица преди това той бе турен - чучело на преклонна възраст, за президент на Франция. И - сега подписа капитулацията й. Франция вдигна бялото знаме в една война, която обяви заедно със съюзницата си Англия преди 10 месеца - на 3 септември 1939 г. в отговор на Хитлеровата атака по вода, суша и въздух срещу Полша.

Хитлер се хвърли да разкъса обръча

около себе си и около половин Европа, стегнат 20 години преди това, в края на 1918 г. Франция, победителка в Първата световна война заедно с Англия, жадуваща за отмъщение, първа вдигна меча, за да изработи присъдите над победените.
При подписването на мирния договор във Версай, от Германия бяха отнети Елзас и Лотарингия, които Франция моментално метна в раницата си като първи трофей. С реверанс на Полша бе поднесена Позненската област, западната част на Източна Прусия, германската провинция Данциг - днешен Гданск. Установено бе бъдещо допитване за участта на други германски земи: Саарската област, Шлезвиг и др. Германия трябваше да изплати баснословни репарации - "вразумяване" заради нескончаемите й изблици: "Дойчланд, Дойчланд, юбер алес!"
Със Сенжерменския договор бе закрита Австро-Унгарската империя, съществувала няколко столетия, едно от главните европейски сили на ХIХ век. От разчленения колос изплува Чехословашката република (под егидата на Чехия, разбира се), Унгария се обособи като отделна държава, а Галиция, Трансилвания, Банат, Харватско, Босна, Херцеговна и Залмация бяха раздадени като парчета топла баница на околните "братя по оръжие". Румъния се окичи като коледна елха и от 12 млн. души население нарасна на над 20 млн. Сърбия разпери пауннова опашка като Сърбо-Хърватска-Словенска държава, а от 1929 г. се покръсти в името на Отца и Сина и Светия дух в "Кралство Югославия". И като сватбен чеиз я отрупаха с Македония, Босна, Херцеговина, Словения и прочее чуждоземна красота.
Севърският договор сведе Турската империя до Цариград и вилаета - в Европа, плюс Анадола - в Мала Азия. Сирия, Палестина и Ирак бяха отделени и станаха протекторати на Франция и Англия.

С Ньойския договор беше посечена и България

Откъснаха ни излаза на Бяло море. От три години ни позволяват да пътуваме натам за по ден-два като екскурзианти до Дедеагач. С приятели ходихме да сведем глава пред лобното място на Димчо Дебелянов. По онова време Дедеагач бе тутакси преименуван в Александруполис в чест на Александър I Гръцки. Александър наследи баща си Константин през 1917 г. и първата му работа бе да се присъедини към Съглашението, за да грабне Беломорието. Умря три години по-късно, ухапан от маймуна.
Западна Тракия бе предадена на Съглашението, след което и тя бе обсебена от гърците. Струмица, Босилград и ред села в Кулско приджеби Сърбия, макар да беше преяла до козирката; Южна Добруджа бе препотвърдена като по-раншен подарък на Румъния. На България й секна дъхът от задължението да плати на победителите освен всичко друго и два милиарда, двеста и петдесет милиона златни лева... С какво друго можем да си обясним глада и немотията след войната? Инфлацията, разрухата, паралитичните гърчове на българското общество, убийството на министър-председателя Стамболийски, селските стонове през Септемврийското въстание, удавени с поголовна сеч. И безумието след всеобщото полудяване, което роди атентата в катедралата "Св. Неделя"...
Победителите отговаряха: "Виновни сте и такива ще бъдете до второ пришествие!" Ние, днешните българи, знаем, че не е така и не трябва да бъде така. За съжаление ястията, които ни готвеше, а и сега ни готви Европа, макар да сме вече уж нейни пълноправни поданици, са люти, непоносими и от тях често ни се повдига. През 2009 г. Европа ни глоби, като взе обратно полагащите ни се неколкостотин милиона евро. Обвинението бе, че не сме се научили още как се "усвояват" европейски пари. Каква безподобна криминална лексика! Възмутени сме с цялата си наследствена памет - от бащи и деди, воювали на Солунския фронт, при завоя на Черна и Каймакчалан. Изпращаме на вечно единосъщната Европа нашето презрение заради липсата у нея на капчица съвест към съдбата на другите.
Версайската следвоенна система стана небе и зума на победителите. И както наивно се надяваха нейните отци Франция и Англия, на тях не им оставаше друго, освен да се отпуснат в нирвана, в едно принадлежащо им от историята блаженство.
Не би! Защото

още великият Макиавели съветваше

 своя Княз, че над победените не бива да се издевателства. Издевателството и унижението превръщат жертвите във възвратна пружина, която във времето - с неумолимостта на естествен закон, се натяга и освобождава помитаща енергия.
Като научава за суровите клаузи на Версайската система, изработени от политиците, маршал Фош, главнокомандващ Съглашенските сили на Западния фронт, възкликва изумен: "Това не е мир, това е 20-годишно прекъсване на войната!". Пророчески думи, но кой от политиците - тези вечни всезнайковци, да чуе?
Франция не се бе виждала като

първа континентална сила

още от времето на Наполеоновите войни. Триумфалната арка, Айфеловата кула, самият Париж - символ на галския дух и на френското величие, отново облъчваха със сиянието си света. И когато през 1929 г. Жорж Клемансо почина, погребението му надмина всичката възможна показност. Шумящата слава от военните победи трябваше да освежи избледняващите лаври. Ковчегът на "Спасителя на Отечеството" бе спуснат - шедьовър на френското въображение - във вертикален гроб, "за да гледа Клемансо любимата си Франция".
Ърнест Хемингуей, живял през тези следвоенни години в Париж, ги нарича "Безкраен празник"...
Така ще да е било. Само че повод на настоящите редове е една малко по-късна дата: 22 юни 1940 г. Пак Франция, пак Компиенската гора! Във вагона-музей се е разположил канцлер Адолф Хитлер със свитата си немски генерали. Пристъпва маршал Филип Петен - блед, смутен и треперещ, като да е люлян от тежък паркинсон.
Франция е поставена на колене. Петен подписва, Версайската система е разкъсана. Над Айфеловата кула

се развява пречупеният кръст

Под сводовете на Триумфалната арка, видяла гренадирите на толкова Наполеонови сражения, днес крачи с маршова стъпка германска пехота...
Във всичко това не би имало нищо лошо - унизените от Версайската система страни чуха звъна на строшените й вериги. Появи се дори смътна надежда за възстановяване на историческата истина и правда. Само че сцената внезапно бе озвучена от текста и тактовете на един току-що написан немски марш: "Днес ни принадлежи Европа, утре - целият свят"...
С един бърз замах бяха пометени Полша, Дания, Холандия, Белгия. Преди това потънха в небитието Чехия и Австрия. Франция се предаде след едномесечна декоративна игра на пушки и саби.
Втората световна война беше факт. От нейното начало, 1 септември 1939 г., бяха изминали едва 10 месеца. До нейния тогава пълен с неизвестности край предстояха четири непроницаеми години.