Празник в принудителния антракт

Петър Анастасов

Избраните произведения на Чавдар Добрев, издадени в осем тома от издателство "Захарий Стоянов", са оптимистично явление в принудителния антракт на българския културен живот, обременен от продиктувани напъни за промяна и в по-голяма степен за подмяна на универсални художествени критерии и естетически ценности.
Няма съмнение, че интелектуалец от ранга на Чавдар Добрев, към когото е невъзможно да се отнасяш с немарлива разсеяност или щраусова слепота, е твърде неудобен както за статуквото на празното отрицание, така и за поръчковото  възвеличаване.
Зад гърба на този талантлив творец стоят безброй драматични стълкновения с бастионите на ретроградното мислене и кабинетното послушание в тоталитарната система. Ухажван и подозиран, възхвалян и обругаван, подлаган на явни и тайни изпитания, той носи в душата си раните и болките от дивия бяс на воденичните камъни, смилали неговата вяра. Би могло да се каже, че му се е случвало да изгуби всичко, но не и частица от своето верую. Може би поради това неговото разнопосочно творчество е толкова монолитно в идейно-художествен план.
Осемте тома на неговите избрани съчинения включват поезия, преводи на унгарски творци и есета, теоретични и критически статии; публицистика, есеистика; теоретическо и критическо изследване върху творчеството на големия български режисьор Леон Даниел, книгата "Истинският Вапцаров", посветена на живота и творчеството на великия български поет.
Доколкото поезията на Чавдар Добрев е по-малко осветена за широкия читател, в сравнение с критическите му статии, публицистиката и теоретическите му разработки, според мен, тя заслужава специално внимание.
Първо, защото преди повече от трийсет години изненада и предизвика вниманието на читателите, извади от анонимност и легитимира водещите обществени нагласи. Второ, защото амнистира съвестта на българския интелектуалец, който се беше превърнал в своеобразен автопалач на своите грехове и заблуди в периода на застоя.
Поезията на Чавдар Добрев не е израз на естетска приумица, а обществено предизвикателство, гражданска позиция, която смущава и буди безпокойство. Клишираният абстрактен нравствен максимализъм, в който така удобно се бяха вписали флагманите на българската поезия от всички поколения, не устройваше съмняващия се във всичко, предизвикателен творец. Чавдар Добрев много по-рано от поетите на своето време улови драмата на комунистическата идеология, краха на социализма като обществена практика; маразма, с който застоят сковаваше задрямалия български ум, обезличаваше го самоубийствената инерция на приспособяването. Свикналите да четат между редовете разпознаха в автора присмехулния сарказъм на един съвременен Езоп. Стиховете на критика-поет носеха откровението на жестоките политически притчи, които криеха в подводното си течение мощна социална енергия.
Драматизмът на тази поезия произлиза от нейната безпощадна искреност и способността да се извиси до жестокия казус на самообвинението. Раздялата с илюзиите не е просто преобличане или пребоядисване, а болезнена хирургическа операция, съпроводена с безброй неподозирани опасности за крехката биомашинка на човешката душа. Сама по себе си тази поезия е надникване в отвъдното. Не е задължително да си попадал в райската бърлога на реанимацията, за да разбереш за какво надникване става реч...
Сега се питам защо преди две десетилетия безспорните майстори на метафората и поетичната образност четяха, но разсеяно подминаваха образите, които се раждаха "в хаоса на мелници за хора, опръскани от чуковете на мира"...
Чавдар Добрев беше станал зъл от доброта в едно време, което се беше самоконструирало като "мелница за усмивки". С тази изненадваща метафора авторът нанася изключително точен щрих върху своя творчески автопортрет.
В личен план драмата на Чавдар Добрев е част от драмата, която беше обречена да преживее българската интелигенция. Но ще бъде неточно да се твърди, че неговата поезия е само функция на някаква обществена нагласа. Тя е покъртителен дневник на една изтерзана от лъжи и заблуди душа, която се явява пред съда на истината с достойнството на твореца, отказал да сключи сделка с дявола. Лириката на Чавдар Добрев, освен всичко друго, е свидетелство за невероятната жилавост и жизненост на българския дух, който винаги е бил в състояние да влезе в битка с удобната летаргия на конформизма.
Неизчерпаемата свежест на словото, невероятната дълбочина на философските прозрения открояват Чавдар Добрев като един от най-талантливите и непримирими творци. Убеден съм, че нито в критическите му студии, нито в озарените от изящество изкуствоведски разработки, нито в поезията и неподражаемата му публицистика няма нито една думичка, която да не воюва в името на човечността.
Тези метафорични бойци служеха вярно на своя рицар и в неговите театрални рецензии, и в зашеметяващата му студия за Вахтангов, и във вдъхновеното му настъпление към върховете на модерния театър, в интимните лабиринти на българската лирична драма.
Благодарение на Чавдар Добрев българската литературна критика успя да надникне в загадачната прелест и философските прозрения, които Емилиян Станев беше кодирал в героите и сюжетите на своята неповторима класика.
Добрев прозря по неповторим начин енигматичния талант на Радичков - разбунил бесовете на скепсиса, подкопал ортодоксалноото послушание на правоверните нагаждачи.
Написаното от Чавдар Добрев властваше в общественото пространство с митологията на една волнодумна личност, която в разгорещената битка срещу естетиката на догматизма беше придобила скандална слава, хвърляйки ръкавица на конюктурното скудоумие.
Чавдар Добрев ситуираше своите цели не в измеренията на земната квадратура (или в квадратурата на жилищната площ), а нагоре, по вертикалата, към небесните висини. 
Още в студията за Вахтангов той успя да извиси полета на българската философско-естетическа мисъл. Но с "Еретичният Ерос", която според мен е най-европейската българска книга през последните десетилетия, Добрев изведе родната изкуствоведческа мисъл в интернационално взаимодействие с културите. Направи го майсторски, задълбочено и мъдро, осенен от идеи и интерпретации, подвластни на малцина. Това е фундаментално произведение, в което авторът е събрал не само талант и ерудиция, но и придобития в суровите български условия житейски опит, многократно подлаган на съмнения, многократно проверяван и прецизиран през мярата на съвестта и националните ни добродетели.
Своеобразен връх в многотомника е поместената в последния том "Книга за Вапцаров" - остро полемично произведение, пламенна защита на великия пролетарски поет от посегателствата на неговите явни и прикрити отрицатели. Наред с темпераментното, но премерено и дълбоко аргументирано участие в диспута за идеологическата принадлежност на Никола Вапцаров, Чавдар Добрев обосновава евристичната си теза за ролята на пролетарския поет в разработването на концепцията за свободата като хармония между свободния индивид и свободното човечество. Досега разбирането на борбата за социална справедливост в поезията на поета като че ли се допълваше единствено с политическите характеристики на неговия интернационализъм, с литературоведческите нюанси на мечтата за светло бъдеще и "романтиката на моторите". Чавдар Добрев доказва, че с поезията си, и незаслужено недооценяваната и до днес пиеса "Деветата вълна", Вапцаров превръща борбата за социална справедливост от първооснова в звено, в елемент на борбата за осъществяване на човешката свобода в нейния обществен и екзистенциален план.
Тук му е мястото да се отбележи, че Чавдар Добрев е един от най-ярките полемисти на прехода, публицист, който осветляваше с проникновение, патос и стоицизъм събитията на българската обществена сцена и сложните процеси в материалната и духовната култура на човечеството, разтърсили света през последните две десетилетия. Творческият принос на Чавдар Добрев го открои като един от най-значимите български творци, които успяха да узаконят присъствието си в културната летопис на отиващия си двадесети век и предизвикателствата на зареденото с титанични изпитания ново столетие.