Празник на поезията '2012

Христо ЧЕРНЯЕВ е роден през 1930 г. във Варна в железничарско семейство. Учи в Бяла и Русе. След завършването на ШЗО във Велико Търново десет години е офицер.
Работил е като военен кореспондент и сетне като редактор в отдел "Литература и изкуство" на в. "Народна армия", завеждащ отдел "Поезия" на вестник "Пулс" и на сп. "Пламък". Бил е отговорен редактор на редакция "Българска литература" в Националното радио.
Издал е над трийсет книги - поезия и есеистика, сред които "Животът, който не умира", "Сребърни зарани", "Далечни гари", "Старопланински дни", "Пясъчен пръстен", "Гладни стихове", "Крайбрежие", "Огнище", "По чукари и пътеки", "Апостоли на българския дух", "Бродник" и др. Член е на Съюза на българските писатели.

Нещо хубаво

Науми си нещо хубаво,
но да е много хубаво.
Скрий го дълбоко в сърцето си.
И тогава иди в планината,
спри до ручея, дето ромони.
Ако той го мълви в тишината
и по пътя си тихо го носи,
значи е узнал твойта тайна;
докосни го с изпръхнали устни
и върви, и върви по-нататък...
И тогава иди при тревата,
из която се крие вятърът.
Ако той го разкаже на чуките
и в ухото ти го нашепне,
значи е узнал твойта тайна;
погали го с десница по гривата.
Замръкни, но върви по-нататък...
И тогава иди чак на върха; високо
застани, заслепен от звездите.
Ако техният хор изведнъж го запее
и вселената леко въздъхне,
значи знаят и те твойта тайна.


Старопланински дни

         На Илия Пехливанов

Старопланински дни, не ви броях,
тъй както птиците над планината,
изчезващи несетно в далнината,
оставили в гнездото светла прах.

Под мен лежеше мек и син простор,
полетата туптяха с конски тропот
и като пламък в Карлово и Сопот
цъфтяха розите във всеки двор.

Пладнуваха овчари и овце
под сянката на дъб или на орех.
Аз бях щастлив, каквото и да сторех,
и носех лятото на две ръце.

Със моето сърце, с ветреца лек
вълнуваше се простата ми риза.
Едно голямо слънце ме прониза
и аз бях най-свободния човек.

На всеки стрък или дърво бях брат,
на всеки ручей в храстите - приятел.
Кой случай тъй ме беше тук изпратил,
че сякаш нямах връщане назад.

И тичах в бели облаци от прах,
на грижите забравил имената...
Тъй както птиците над планината,
старопланински дни, не ви броях.



Простори

И под леда тече, бълбука,
кристална, рилската река.
Извиках името ти тука,
тя го понесе. И така,

подобно ехо закопняло,
ечеше то от скат на скат,
от връх на връх. В пространство бяло
бях искрен и отново млад.

И името ти, спряло в мене,
преброди цяла планина,
ели и буки заскрежени
го шепнеха сред тишина.

Стоях в снега като ограбен,
ревнувах всичко покрай мен,
бях слаб и смел, унил и храбър,
като безпомощен елен.

Но изведнъж разбрах, че няма
от мене тука по-щастлив.
Че обичта е по-голяма
и от планинския масив.

Че името ти като ехо
се връща в моята душа.
Пространствата не го отнеха.
А тях с какво да утеша.



* * *

НЕ ПОМНИШ ЛИ? - Край нас течеше
един звънлив, кристален ручей
и там, под смърчовете смешни,
роди се оня светъл случай,
когато ти се бе навела
вода да пиеш; и водата
бе погледите ни преплела
и ги отнесе в тишината
прегърнати, опиянени,
до смърт щастливи - от какво? -
и между хълмите зелени
звъня безумно тържество.

Не помниш ли? - Те се въртяха
зашеметени и искрящи,
със пръски въздуха ловяха,
оставяха следи трептящи
и слязоха в полето равно... -
В пръстта, която напоиха,
остана да расте безславно
на спомена върбата тиха.
Не помниш ли? - Аз всичко помня.
Най-чистите води текат,
когато в стръмнина огромна
два слети погледа влекат.



* * *

ЖИВЕЕ В ГРУБОТО ДЪРВО
стремеж за плодове най-сладки.
Дори върхът, по същество,
създаван е в минути кратки.

Не скалния и горд орел,
а жеравът далече стига.
Под стъпката на момък смел
мълчи планинската верига.

От мене или от роса
политва в път калинка млада.
Не, не самите небеса -
пръстта на слънцето се радва.

И висина, и дълбина
душата в себе си побира.
Човекът е сърцевина
на мисълта и на всемира.

И всичко просто е. Любов
сърцата пак обединява.
И всичко има смисъл нов,
като разцъфваща тинтява.



Ласка


Живееш ли, необходима ласка,
или с надеждите ми си умряла.
Сърцето капна вече кръв да тласка
и мисълта за теб е разорала
челото ми. Нима остава скрита
великата ти същност и се скита,
такваз неподозирана и кротка,
в съдбата на случайна сива котка.
Човек се труди, блъска се, живее
и от слана косата му сивее,
създава градове грамадни, вдига
заводи над планинската верига,
на длан държи кълбото на земята,
отлита към планета непозната,
но тебе - истинската, топла, нежна -
като звезда те дири в тундра снежна,
като вода те търси из пустиня.
Не се нуждае той от милостиня.
Той иска да те грабне цяла-цяла,
теб, истинската, светло засияла,
за миг дори; така необходима,
та после цял живот мечта да има.
Къде си ти, потребна тиха ласка,
ти - Огнена земя и ти - Аляска?
Дали кръвта ми бързо ще усети
докосването ти до мен как свети? ...
За теб сълза потегля към клепача.
И аз се смея, за да не заплача.



Къде съм най-обичан

Къде съм най-обичан аз? - Дали
под чуките на Рила и Пирина,
където сладък боров дъх вали
подобно звук на тиха окарина.

Къде съм най-обичан аз? - Дали
сред царството на розите край Стряма,
които даже в своите бодли
съдържат мекотата на балсама.

Къде съм най-обичан аз? - Дали
над Искъра, в небето на Балкана, -
там през виелици и през мъгли
душата ми от слънце е огряна.

Къде съм най-обичан аз? - Дали
край Янтра и край Дунава, където
очи от ореоли със стрели
пронизват и ума ми, и сърцето.

Къде съм най-обичан аз? - Нали
в бедняшки дом най-свята беше тази,
която себе си у мен всели
ведно с безкрайноморските талази.


Опиянение

Мълчи като запреден мъж
от вретената завъртени
с приспивен шепот и свистене
от пролетния весел дъжд.

От цъфналия бял салкъм
се носи мирис и прохлада.
И твоята душа е млада
като прииждащия гръм.

Замаяни и в полусън,
стоят крайселските кории,
където птицата се крие
преди да се превърне в звън.

По коренчета и стебла
като магия тича сока
и на тополата висока
трепти зелената стрела.

По локвите насам върви
момиче и пола повдига
и то дъхти на комунига,
на маточина и треви.

Но ти мълчи, за да не спрат
да падат бисерните капки.
И в свойте мигове, тъй кратки,
възторга си да сътворят.