Познатият и непознатият Чудомир

Д-р Елена Алекова

Ние, българите, според мен сме щастлив народ. Защото умеем да се смеем и глумим над себе си. В самата още зора на новата българска литература се появява едно от класическите в този смисъл произведения - "Българи от старо време" на Любен Каравелов (1867 г.), в което с неподражаемо чувство за хумор, примесено с носталгия, е изобразен характерът на българина от 50-60-те години на ХІХ век. През 1884-1885 г. Иван Вазов пише знаменитата си повест "Чичовци" (с подзаглавие "Картинки от типове и нрави български в турско време"). Тук в цяла поредица от образи са представени патриархалните предосвобожденски нрави от 70-80-те години на ХІХ век. Десет години по-късно - през 1895 г. - вече е факт и безподобният "Бай Ганьо" на Алеко Константинов - книга, събрала смешни до сълзи истории от житието-битието на следосвобожденския българин, който прескача от реда и порядъка на благословената патриархална старина във водовъртежите на модерния свят.
Някъде по това време - през 1890 г. - се ражда Димитър Чорбаджийски, новият писател-хуморист, ведно с това краевед и художник, в чиито картини от народния живот, рисувани с перо и четка, със слово и краски, се откроява образът на българина от първата половина на ХХ век - хем син на новото време, хем издънка на някогашното старо време. Това съчетание на новото със старото и на старото с новото у българина е най-ярко изразено и в самата личност на Чудомир. В статията "Незабравимият хуморист" литературоведът Драган Ничев отбелязва:
"За своя столица Чудомир си избра Казанлък!
... Нито едно културно начинание не започваше без Чудомир: той беше и компетентен съветник, и близък другар... Една богата и щедра творческа личност, при която щастливо се съчетават няколко таланта: писател-хуморист, художник-карикатурист, краевед и етнограф, музеен и читалищен деец... Шегуваше се, че станал "въобщественик"... За него, струва ми се, приляга определението "последният възрожденец"...
"Последният възрожденец" живее и твори до 26 декември 1967 г. Не един и двама мои приятели са ми разказвали днес спомени за срещите си някога с него.

* * *

Кой е Димитър Чорбаджийски? Появява се на бял свят на 25 март 1890 г., точно преди 125 години, в с. Турия, Старозагорско. "Роден съм в едно малко балканско село в долината на розите - изповядва самият той, - но по-малко съм изпитвал аромата на тези рози, а повече тръните им. Понеже селото ми се пада в центъра на държавата, би трябвало да се развива и да стане столица, а то всяка година все по-малко и по-малко става". Завършва Старозагорската гимназия "Иван Вазов" (1906 г.) и Държавното художествено-индустриално училище в София (1913 г.), по-късно  специализира рисуване в Париж (1929-1930 г.). Участва в Балканската и Първата световна война. Работи като гимназиален учител, председател е на Народно читалище "Искра" и директор на Историко-етнографския музей в Казанлък. От 1938 г. е член на Върховния читалищен съвет. През 1959 г. е избран за народен представител. От 1907 г. публикува карикатури, епиграми, хумористични стихотворения, разкази и фейлетони в различни вестници и списания. Известен е с множество псевдоними: Брей, Фанфан, Дели Димо, Ер малък, Ъ, Максим Гладний, Мария Василева, Оскар Бум, Пилот, Сечко-Бечко, Стрелец, Фанко Фтичката, Чанка-Чунга, Чуд. и др. Псевдонимът, който му остава за цял живот и след смъртта, е ЧУДОМИР. От неговия "Дневник (1947-1967)" (ЕИ "LiterNet", Варна, 2004) под датата 14 юли 1947 г. разбираме, че с този псевдоним той се е "сдобил" съвсем случайно: след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов, видни дейци - правителството разпратило по всички общини портретите на Яне Сандански, Тодор Паница и Чудомир Кантарджиев, като ги сочело за убийци. Последният от тях бил млад и рошав и приличал на студента художник Димитър Чорбаджийски. Негов съселянин забелязал приликата и се обърнал към него с това име. Оттогава то му и остава, като с него подписва отначало само карикатурите си.
 И това не е просто етимология. Чудомир създава цял пречуден свят, цяло мироздание, в което българинът се оглежда цял-целеничък - такъв, какъвто е в своята промержеляваща мимолетност, но и в своята ненакърнима и вечна същина. При това той ни го представя и чрез художествената словесност, и чрез изобразителното изкуство. Книгите му с весели разкази, приказки или драскулки "Не съм от тях" (1935), "Нашенци" (1936), "Аламинут" (1938), "Кой както я нареди" (1940), "Консул на Голо бърдо" (1947), "Избрани произведения" (1949) претърпяват множество издания. През 1957 г. излиза сборникът му с хумористични разкази "Панаир", а през 1969 г., вече след смъртта му, сбирката с афоризми и миниатюри "Пестете ми времето". Приживе има две самостоятелни изложби с карикатури в Казанлък (1925 и 1926), както две самостоятелни изложби в Стара Загора (1965) и Казанлък (1966) с неговите акварели и други рисунки от серията "Нашенци". Разбира се, творбите на Чудомир продължават да се издават и преиздават под други заглавия и до днес.
За своите хумористични разкази самият Чудомир споделя, че са писани между 1933 и 1940 г. и са излизали като подлистници на столичния вестник "Зора":
"Теснотията - казва той, - която и до днес цари в долните етажи на нашата преса, не им позволи да пораснат, та останаха дребни и някак недоразвити. Разкази ли са, фейлетони ли, или нещо друго - да кажат специалистите... А може би все пак са верни родни картинки от онова време, поръсени с хумор.
Казват, че народите са като децата - не обичат да им се чете морал, а искат да стигнат до истините, развличайки се. Казват още, че ако сатирата е хирургическият нож, то хуморът е "сладкият мехлем" за раната. Щом е така, не остава друго освен да си пожелаем този сладък мехлем да се произвежда масово и да се продава под път и над път, защото у нас има още много рани за лекуване".
Лъжлив Съби, Нено Сенегалецът, Тинко Сербезът, Дели Станчо, Стоян Чакърът, Дечо Буйната, Петко Петъкът, дядо Слави Шерденя, Хаджи Дончо, Станчо Барабанчикът, Дечко Папунчев, Цвятко Мандалът, поп Миладин, Филчо Бездокачението, Генин Гочо, Хаджи Кою хаджи Стойоолу, Доню Дудунков (Дудунът), Гогата и Фогата, Таню Плашокът, бай Къню Влаха, Лалю Пърликачулят, Милю Котето и Щърбакът, свако Тако Хопа, Тотю Миндилят, Дяко Компетентът, Пеню Зеленлистецът и Ради Забунски, Велю Тънковратов, Велко Великденят и Колю Коледаров, Теню Казакът, Стоян Грошът, Йовко Славеят... Това е само една малка част от галерията от образи, в които всеки от нас може да се познае. А нещото, което прави магически, чудни тези Чудомирови герои е това, че те хем са българите, живели някъде 30-те години на миналия век, хем сме ние, днешните българи, стъпилите с твърда стъпка в ХХІ век.
В дневниковите му записи от 27 август 1947 г. четем удивителни самопризнания: "Никой не поверява на бялата книга чистата истина. Все гледаме да я облечем някак, да я позабулим с воал, а ако може, даже, съвсем да я заобиколим. Такива сме и пред хората.
Бих желал да напиша една книга, в която да се видя гол-голеничък, душевно и физически, себе си и всички около мене. Не би се намерил издател, който да я напечата обаче".
Приятелите и почитателите на Чудомир биха искали той да продължи да пише. Самият той не би искал да се отказва. Още повече, че вярва в обновителната и възкресяваща сила на изкуството: "Изкуството трябва да премахне насилието и само то може да направи това. Неговата мисия е установяването на любовта" - четем в дневника му от 11 юни 1949 г. Малко по-късно идва неверието в себе си: "Аз никога не съм вярвал в способностите си, но сега почнах съвсем да не вярвам. При все това ще работя. Да чета, пописвам и порисувам, това е смисълът на живота ми" (10 ноември 1949 г.).
Разбира се, една чувствителна натура като Чудомир, каквато без съмнение е и всеки творец, не може да не чувства празнота и неверие в собствените си сили, когато е дошло времето за мълчание, за... така да се каже, "творческа немота", в отличие от онова време, което е било отредено за писане, за творческо горене и себеотдаване. По-мъжественото и по-честното в такива случаи е въпреки желанието, въпреки неустоимостта на творческия порив да не се поддаваш на изкушението и да спреш да пишеш, вместо да продължиш. Чудомир чувства, че всичко, което излиза изпод перото и четката му, уж "на място сложено", уж "обмислено", в крайна сметка някак "сухо" и "твърдо" (10 ноември 1949 г.). Затова и не се насилва. Престава да твори. И слава Богу! Защото всичко, което идва с насилие на волята и на душата, не може да премахва насилието. Само изкуството, сътворено в съгласие със себе си и с любов, може да изпълни своята мисия, която според Чудомир е установяването на любовта.