Последният руски барон

Владимир Снегирьов

Ако тръгнем от централния площад на градчето Вадуц по пътеката към замъка, след петнайсетина минути ще стигнем до наблюдателна площадка, откъдето се вижда пилон с руския трикольор. В тази вила живее баронът.

Едуард Александрович, вие сте един от последните руски аристократи на земята. Явно вече няма да има благородници, князе и барони. Не става дума за титлите. Отива си особеното отношение към живота, честта, родината. Така ли е? Не изпитвате ли някакво съжаление за това?
Когато ме питат Русия ще има ли цар и благородници, винаги отговарям така: сега руснаците си имат други грижи. Трябва да подредят дома си, който след десетки години диктатура се е поразрушил. Мисля, че темата за аристокрацията не е актуална сега.

От вашите интервюта остава впечатлението, че сте заможен и стиснат човек. Същевременно сте правили и продължавате да правите щедри подаръци на руските музеи и фондове, за вашата благотворителност се носят легенди. Къде е границата между трупането и щедростта?
Аз съм по-скоро единственият емигрант, който след революцията от 1991 г. промени напълно преценката си за Русия. Сега това е страна, с която може да се общува. Всичко, което купувах в аукционните къщи, а това са предимно ценности, изнесени на Запад след 17-та година, връщах там, където им се полагаше да бъдат. Безплатно!
Например в Ливадия върнах един чудесен килим, който шахът на Персия подарил на царя по повод 300-годишнината на дома Романови. Този гоблен е бил окачен на входа на Таврическия дворец, после бил откраднат от болшевиките и по някакъв начин попаднал в Европа. Разбрах, че се предлага на търг. Обади ми се писателят Юлиян Семьонов, който тогава беше представител на „Литературная газета” в Германия: „Едуард, утре във Франкфурт ще продават нещо уникално. Трябва да изпревариш китайците, защото вече са си нарочили покупката”. Но тогава нямах възможност да отида във Франкфурт. Разбрахме се, че ще участвам в търга по телефона. И за 42 хиляди долара – тогава това бяха огромни пари – купих този гоблен и лично го предадох в Ливадия. Сега отново посреща гостите на входа на двореца.
Предадох сума картини. Оправих църквата в бившия Пажески корпус, командван от дядо ми генерал Епанчин. Направих много неща. „Откачен. – казват за мен емигрантите в Париж или Ню-Йорк. – Не е със всичкия си”. Не, отговарям, точно аз съм с всичкия си. Сега Русия е друга и трябва да й се помага.

Какво мислите за новите руски милиардери?
Гледам скептично на тях. Особено, когато дъщеря ми разказва за тяхното поведение. Людмила живее с мъжа си, известен холандски скулптор, в Монте Карло и може да наблюдава „новите руснаци“. С проститутките им, с еснафските им маниери. Отвратителна гледка, когато за някаква евтина картичка в магазин за сувенири човек плаща сто долара в брой и не си прибира рестото. Сигурно си мисли, колко е богат и благороден, обаче за него и парите му хората си мислят съвсем другояче: ама че глупак, със сигурност не е спечелил парите си с честен труд.

Знам, че през последните години много руснаци търсят вашето приятелство...
Ще ви разкажа една история за един известен банкер от Москва (казва фамилията и името на банката, фалирала по време на кризата. – бел. авт.). В средата на 90-те той дойде в Швейцария, за да открие представителство. В посолството му казали за мен и той пожела да се срещнем. Аз, разбира се, го поканих, домът ми е винаги отворен за руските хора, всеки ден идва някой. И той ми казва: „Чух, че сте добър бизнесмен, печелите добри пари”. – „Да. - отговарям. – Така е”. – „А къде ги държите?” – „Как къде? В местните банки, разбира се”. Той разтвори ръце: „Тук ви дават 2% годишна лихва, а аз ви обещавам 10. Дайте си парите на мен”. Много решително момче. Но каква гаранция, че неговата банка е сигурна? Швейцарските съществуват от стотици години, а неговата едва се е излюпила. Тогава банкерът ми казва: „Да направим така: за начало прехвърляте при мен сто хиляди долара на 10%, а после ще видим”. Три години получавах тази лихва. Изведнъж – купонът свърши. Банката фалира и всичките ми пари изгоряха. Всичките сто хиляди. А аз му повярвах, както вярвам на всички други. Както на теб сега. Той даже нощува в дома ми. Обядваше у нас с жена си. Обещаваше ми вечно приятелство.
Така.

Известно ни е благоговейното ви отношение към Русия, нейната история, култура. Запазили сте го дори при болшевишката власт. Сега страната ни преживява труден период на връщане към ценностите. Това връщане не върви гладко, има грозни залитания и понякога е много болезнено. Какво, според вас, става в нова Русия и  какво категорично не можете да приемете?
Не забравяйте, че 75 години сте живели в условията на диктатура. И изведнъж всичко формално се изменя. Сега е нужно време, за да настъпят промени в съзнанието на хората, техните навици и поведение. Защо в страните от Източна Европа реформите протичат по-успешно? Защото само 40 години са живели при болшевиките. Нужно е търпение. Но аз съм оптимист и гледам на бъдещето на Русия с надежда.

През 1999 г. получихте международната награда „Кристален глобус“ за забележителни бизнес успехи. Какво се има предвид, каки успехи? На фона на милиардите на хората от списъка на „Форбс“ вашите достижения изглеждат повече от скромни?
Всичко е относително. Станах гражданин на Лихтенщайн преди 76 години, като притежавах само велосипед и фотоапарат. Пари нямах. Но имах огромно желание да разкрия тази страна пред света, да я направя туристически център на Европа. Когато свърши Втората световна война, разбрах, че моят час настана, че хората ще започнат да пътуват. Като начало отидох при княза да взема пари назаем, за да отворя магазин за сувенири. С този магазин натрупах състояние. А Лихтенщайн, както и предполагах, стана една от европейските забележителности.

Когато през 1936 г. сте пожелали да получите гражданство на Лихтенщайн, от вас са поискали като „встъпителна вноска“ да построите поилка за крави. Може ли сега някой руснак да получи паспорт на княжеството? И какво е нужно за това? Каква „поилка“ да се построи? Изобщо има ли други руснаци в Лихтенщайн освен вас?
Има една много малка колония от 40-50 души, не повече. Състои се предимно от дами, омъжени за местни мъже. На практика няма друг начин да се получи гражданство. Нито произходът, нито парите могат да помогнат. Трябва да се родиш тук, да живееш определено време, след това молбата се разглежда от общото събрание на гражданите. Всъщност последният път 8 от 10 молби бяха отхвърлени. Един не говорил добре немски, друг бил забелязан да нарушава правилника за движение по пътищата, трети бил нелюбезен със съседите си. Тук държат на тези неща.

Какви тайни открихте от висотата на вашата възраст?
Не знам какво да ви отговоря. Всичко, което исках да постигна в живота си, съм го постигнал. Ако трябваше още веднъж да живея на този свят, не знам щях ли да променя нещо. Получих чудесно образование в Швейцария, на 22 години станах известен спортен журналист, имах бизнес, ръководих Олимпийския комитет на Лихтенщайн, два пъти бях женен, имах много приятели, търсих Кехлибарената стая, помагах и помагам на Русия. Знам, че ще ме погребат в руското гробище в Ница, където е майка ми. Там ще ме търсите.

Е, недейте така, бароне, да не говорим за това. По-добре ми кажете какво според вас трябва най-вече да ценим в живота?
 Здравето. Никога не съм боледувал. Никога не съм ходил на лекар. Никога през живота си не съм пил лекарства, дори най-безобидните. И изведнъж преди 5 години краката ми отказаха, не мога да ходя. Може би за моята възраст това е в реда на нещата. Но за да стигна до кухнята, трябва да организирам цяла експедиция. Затова пък, както виждате, съм с ума си: мога да посрещам гости, дълго да разговарям с тях, да си спомням.
Хората сами убиват себе си. Те не се хранят, те плюскат. Не пийват, а пиянстват. Аз никога не съм пил алкохол. Ял съм колкото едно пиле. Не съм пушил. Затова кръвното ми сега е като на космонавт. Искате ли да проверите? (Тук баронът, въпреки моите възражения, взема от перваза един портативен уред за измерване на кръвно налягане, сръчно го закрепва на китката си и показва скалата. – бел. авт.). Вижте: 123 на 78.

Позволете ми, бароне, да ви пожелая още много години живот и нови подвизи. Казват, че сте били на 14-те олимпийски игри. Тогава до нови срещи на зимната Олимпиада в Сочи!
Съгласен съм, хубава идея.


ДОСИЕ
Националност: руснак
възраст: 100
призвание: аристократ
Барон Едуард Александрович фон Фалц-Файн, руски благородник, поданик на княжество Лихтенщайн. Известен спортист, талантлив журналист, успешен бизнесмен, рядко щедър и безкористен колекционер и меценат. За успехите си в бизнеса получава международна награда „Кристален глобус“. За съдействието си за връщането на художествените шедьоври, изгубени от Русия по време на войната, е награден с Орден „Дружба на народите“. Едуард Фалц-Файн е роден в Русия пет години преди революцията от 1917 година. През 1917 г. петгодишният Едуард е на гости с родителите си у своя дядо в Санкт-Петербург и фактически става свидетел на октомврийския преврат. Семейството на малкия Едуард в пълен състав бяга зад граница - в Германия. Едуард Александрович цял живот мечтае да посети Русия, но едва през 1991 г. получава официална покана от президента Борис Елцин.
 
Цитат
"Личният ми лекар във Вадуц смята, че на моята възраст е нормално да се боледува, да си здрав е ненормално. Той беше потресен като разбра, че нямам нужда от виагра. Всички ме разпитват каква е тайната ми. Нямам никаква тайна. Живейте като мен, ако ви допада“.
Из книгата на Надежда Данилевич „Барон Фалц-Файн“.


Нужно е търпение. Аз съм оптимист и гледам на бъдещето на Русия с надежда.