Последната битка е за децата

Порои крокодилски сълзи се изплакаха заради демографската криза в България. След наборите от 1970-е, достигащи 150 хиляди, днес у нас се раждат по 60 хиляди бебета годишно. Изтичането на мозъци не спира, етническият дял на българите в страната намалява и не е трудно да си представим как след 30 години - само едно поколение - регионите ни ще опустеят, или ще бъдат заселени от хора с различни религия, език и култура. Природата не търпи вакуум. 

Опасността сякаш е разпозната - нали правителството има вицепремиер по демографската политика. Следователно трябва да очакваме грижите за малкото деца, които се раждат в България, да бъдат удвоени. Предполага го и икономическата теория: нобелистът Гари Бекър твърди, че количеството и "качеството" на децата са обратнопропорционални. Когато се раждат по-малко деца, инвестираме в тях повече средства, те се превръщат в успешни възрастни хора и компенсират по-малкия си брой. 

И тази теория се проваля в България. Разбира се, родителите насочват всичките си ресурси към децата. Частни уроци, математически кръжоци, езикови школи, лидерски курсове и какво ли още не обират парите на жертвоготовните майки и татковци. Но дори без да коментираме факта, че малкото на брой деца стават разглезени, в едно недоброжелателно към деца общество родителският жест е недостатъчен. Не може само с родителски инвестиции да се неутрализират дефектите на системата.  

Масова практика у нас е в родилните отделения да се плаща "за избор на екип" - прикрит начин да се вземат няколко хиляди лева за здравна грижа, уж гарантирана по закон. Само този скрит рушвет е достатъчен да подтикне младите семейства към емиграция. А лошото тепърва предстои: година след година хиляди малчугани в София не получават достъп до държавни детски градини. Или плащаш за частна градина, или имаш баба, или не работиш, или... вадиш медицинска бележка, че детето ти е болно. Или емигрираш. Записването в първи клас също е мъчение на много места. Не е достатъчно да кажем, че "извън София не е така". Всяко дете е важно за България. Системата трябва да служи на децата, а не децата да оправдават разходите на системата. 

През XVIII век Япония била заплашена от пълно обезлесяване и управниците наредили да се води отчет за всяко дърво в страната. Колко по-лесно е днес да се проследи развитието на всяко българско дете: здравословното му състояние, образователни резултати, специални таланти. Всяко дете в България може да получи индивидуализирано образование и възпитание. 60 000 българчета не са чак толкова много. 

Скришната цел на митовете, че "норвежци" искат да ни откраднат децата, е да оневинят системата, която не осигурява базови неща: спокойно раждане и адекватни педиатрични грижи, прием в детска градина, начално образование. Сякаш достиженията на социалната държава умишлено се рушат, за да се провокират младите хора да емигрират и така да остане повече пространство за нискочели злодеи. Последната битка в защита на България е за децата.