Портретът на стената

Не е страшно, когато някой Гъливер настъпи някой лилипут. Може просто да не го е забелязал. Страшно е, когато лилипутите започнат да се мерят с Гъливер, защото няма как да не са го видели. Само че се случва непрекъснато. И май в последно време колкото по-лилипутест е лилипутът, толкова по-гъливерест Гъливер се рисува от него.
В нашия, българския случай над главите на управляващите ни, които сигурно в един момент започват да си мислят, че са "голяма работа", виси портретът на националната ни легенда. Дякона. Апостола. Левски. И трите думи ги пишем с главни букви и в единствено число. Защото втори такъв няма да има. Интересно е дали държавните ни ръководители усещат някаква тежест във врата си, когато седнат под портрета на стената.
Бертолт Брехт бил казал, че е нещастна тази държава, която има нужда от герои. Звучи като диагноза. Да, ние все още имаме нужда от герои. Няма да имаме втори Левски. Нуждаем се само от такива люде, които да бъдат "за чиста и свята република", да  бъдат "достойни хора", които да водят отечеството "по пътя на благоденствието", да имат "дързост и постоянство", да разбират, че "дела трябват, а не думи".
Ей такива неща искаме. Нищо друго. И още едно последно нещо. Да издържат изпита си пред народа. Защото както е рекъл Дякона: "Трябва изпит за всеки. Защото има примери: Днес е човек, а утре - магаре."