Поредната манипулация с личността на Вапцаров
Филмът "Вапцаров. Пет разказа за един разстрел" - тенденциозна документалистика, която насажда противопоставяне и омраза в българското общество
/ брой: 44
Едва ли е случайно, че интересът към този филм, накичен със "Златен ритон", се свежда до десетина зрители по време на прожекциите в столичното кино "Одеон". Докато в същото време продължават да валят хвалебствените рецензии за него в "демократичните" издания . Последната от тях е в брой 6 на "Литературен вестник". Неин автор е студентът по магистърската програма "Преводач - редактор" от Факултета по славянски филологии на Софийския университет - Владимир Новков. Та същият този автор в рубриката "На балкона" (където у нас обикновено се простира изпраното пране!) е потънал в своя захлас по документалната лента на Костадин Бонев и Ивайла Александрова. Ама колко "неутрална" била тази документална творба на двамата автори. Как те "демистифицирали" личността на Вапцаров, как я демитологизирали, как убедително доказали, че "човекът Вапцаров е пожертван от своите другари", а оцеляват "най-главните лица в конспирацията", които след 9 септември "започват да осребряват личността на загиналия поет, пишейки книги и участвайки в управлението на държавата" (!?) .
А какво разказват двамата документалисти?
Много, твърде много неща разказват... И едва ли са могли да измислят по-банална схема на своето повествование от тази, която са избрали. От детството към младостта и съзряването на личността на поета - през "яловата" конспирация и смъртта, на която са го обрекли "другарите" и мръсната върхушка на комунягите, които си раздават долари за мнимата конспирация, а по-късно "осребряват" победата.
Факсимиле от титулната страница на присъда №509 в името на негово величество цар Борис III от 23 юли 1942 г. за разстрела на Никола Вапцаров и останалите 11 български антифашисти
Така от "първия разказ" зрителите научават, че през 1919 г. в къщата на Вапцарови в Банско по "странно стечение" на обстоятелствата се настанил някакъв "странен мъж" - белогвардеецът болшевик Борис Майлер, който още тогава изкривил психиката на малкия Никола, като му давал да чете "марксическа литература" (!) Той го надъхал с преклонение към всичко съветско и комунистическо. Заради участието на Майлер в Септемврийското въстание и преследванията от властта през 1923 година Йонко Вапцаров тайно го извел до турската граница.
Истината за Борис Майлер обаче е малко по-различна от измисления "документален екшън" във филма. Той е изгонен през 1912 г. от царска Русия за революционна дейност и след като завършва медицина в Кьонигсберг, емигрира в България. Работи като лекар в Разлог, след което през 1919 -1923 г. живее в Банско, където се включва в дейността на компартията. По време на познанството си с младия Никола Вапцаров го запознава с руската литература и творчеството на Пушкин, Лермонтов и Некрасов. Не "възпитава" бъдещия голям поет, когато не е имало кой да го възпитава - както внушава филмът.
Другата "зловеща" личност, която деформира крехката личност на малкото момче, това е "суровият баща" Йонко Вапцаров, който го "заточава" в Морското училище във Варна. И там той не обиква машините - както внушава комунистическата пропаганда - а е много самотен и тъжен. Така по една, едва ли не фройдистка схема се формира неговият меланхоличен характер.
След 1932 г. в Никола Вапцаров настъпва "една трансформация" - той започва "да се осъществява" като поет и през следващите години "ще напише стихове, които българската литература никога не е виждала"(!!) "Инатът" на Йонко Вапцаров обаче попречва на неговото пълноценно развитие. Така вместо "да запише да следва литература" Никола Вапцаров си остава полуграмотният поет "Кольо техника" и "Николай писалката" - това натрапват "документалистите" на зрителите.
Достоверните... полицейски донесения
Следва "вторият разказ" във филма, който започва със "странното хрумване" на Георги Димитров, който на 7 юли 1941 г. решава да изпрати "на заколение" в България 55 души. Именно галеникът на Сталин и Берия според двамата автори е инициаторът за изпращането на диверсионите групи от подводничари и парашутисти в България. По негово разпореждане те са събрани на стадион "Динамо" в Москва, а по-късно изпратени в Севастопол, откъдето ще бъдат хвърлени на... сигурна смърт. Защото в България няма никаква революционна ситуация, както си въобразява вождът на Коминтерна. Нещо повече - според полицейските донесения от онова време в страната "работническата партия съществува само като идеология". А това, че в България тогава има организирана антифашистка съпротива, че година по-късно близо 9000 партизани и ятаци са излезли на борба срещу фашистката клика на Борис III - остава в... затъмнение.
... Следват кадри с трупове на избити антифашисти, заловени след пристигането им в България от СССР. Толкова е перфектна полицейската машина на Гешев и сие, че не прощава на никого. Кой каквото е дробил, това да си сърба. Разбира се, главната вина за това престъпление е на Димитров, а не на фашистките главорези - внушава подтекстът на зловещите кадри.
Върху този фон се разплита биографичната нишка за съдбата на поета, "вървят" маниполативно подбраните автентичните записи от разговори с Елена Вапцарова и лирични фрагменти, под диктандото на актрисата Цветана Манева, които "подгряват" емоционалната атмосфера.
Поетът - жалък и лекомислен конспиратор
"С какво Вапцаров е заслужил смъртното наказание?" - питат в "третия разказ" авторите на филма, като подмолно внушават, че то е резултат от неговото въвличане в конспирацията. Първото поръчение му е поставено от Антон Югов на 18 септември 1941 г., но "задачата е провалена". На 6 юни 1942 г. е осъден на смърт Цвятко Радойнов, като дотогава Вапцаров почти не се е включил в никаква подривна дейност, макар че е "набеден" за член на военната комисия. И що за конспиратор е самият Вапцаров, след като той е участвал в няколко дребни задания. Скрил е 3 пистолета на тавана. Два пъти е помогнал за пренасяне на взривни материали, които не стават дори за бомба. Ще състави един шифър. Ще скрие няколко фалшиви лични карти. Ще се срещне веднъж с Антон Иванов. Това ли е конспирацията му, след като от ЦК го били определяли като "съчувственик"? Освен това този мъж на 33 години бил проявявал "поразително лекомислие", като не живеел в нелегални квартири и се подвизавал със собственото си име. Дори когато получава поръчение и отива за втори път във Варна, Вапцаров се чувства толкова самотен, че само обикаля кръчмите из града.
Той не е нищо повече от един "аутсайдер", който и след излизането на "Моторни песни" си остава "техникът Вапцаров", съден за "прокомунистическа агитация"; жалък неудачник, чийто брак с Бойка Вапцарова е пред разпад, тъжен самотник...
Комунисти се замерват с долари и валута
Това е "четвъртият разказ", чрез който, за да подсилят своята теза за престъпната "червена върхушка", двамата "документалисти" вмъкват своя интерпретация на "случая Павел Шатев". За целта са се разходили до Белград и Скопие, взели са документи на Удбата за "руския шпионин". Така става ясно, че Шатев е получил от секретаря на съветския военен аташе в София Яков Савченко 5000 долара, които той дава на семейство Междуречки, а те предават 2500 от тях на Цвятко Радойнов, като останалите 500 запазват за... себе си. Радойнов пък разпределя сумата между конспираторите за закупуване на оръжие, след което "парите изчезват като вода в пясък". "Павел Шатев е свършил за конспирацията толкова, колкото не е направила подривната група на Цвятко Радойнов..." - иронизират двамата "документалисти", след което разказват как "легендарният началник" Гешев е попилял всички конспиратори и ги е натикал в ареста, включително самия Никола Вапцаров. А бит ли е той по време на разпитите в дирекцията на полицията? - пита дикторският глас и отговаря с думите на сценаристката, че "по тези географски ширини полицията бие и до ден - днешен"...
Вапцаров е невинен агнец
... Той е пожертван от партийната върхушка, от "другарите", които са го напъхали в конспирацията, а те хитро и подло са се измъкнали - това внушава "петият разказ" на филма. Доказателства? Ами те по един или други начин успяват "да се уредят" и да спасят кожите си, а оставят поета-идеалист сам срещу чл. 1, 16 от Закона за защита на държавата. Глух остава за молбите на Елена Вапцарова и на сестрата Райна, на самия поет за помилване - негово величество Борис III, след което съвсем "логично" на 23 юли 1941 г. в Гарнизонното стрелбище изтрещяват злокобните изстрели.
И кой е виновен за смъртта на Никола Вапцаров? Във всеки случай не българските фашисти, нито "легендарният Гешев", който пророкува: "Ще унищожа кадърните ви хора и ще ви оставя кундурджиите - да видите как се управлява с кундурджии." Неговия садистичен цинизъм авторите на филма не случайно са извели като квинтесенция на своята филмова творба.
Вече в послеслов към своите манипулативни "разкази" те поясняват как в годините на комунизма "хората около Вапцаров" са започнали да пишат книги, за да "осребрят" познанството си с него, как майката на поета е разкарвана от паланка на паланка, за да разказва спомени за сина си; как са започнали да никнат паметници на Вапцаров "като гъби след дъжд", как са били "забранени буржоазните писатели" , как рабфаковците от Писателския съюз са си издействали висше образование, как същото е направил Богомил Райнов в Съюза на художниците и т.н...
Самопостигнали собствената си кулминация
Ако има нещо учудващо, то не е в пропагандните клишета на двамата "документалисти", нито в приписваната им "неутралност", а в наглата лъжа, с която се манипулира истината за смъртта на Никола Вапцаров. Виновни за нея - според авторите на филма - са себичните комунистически функционери. Невинни, или частично виновни, са фашистките палачи като "легендарния" Гешев. Невинен е цар Борис III, от чието име е произнесена присъдата.
От титрите към послеслова на филма може да се разбере, че за неговото създаване са привлечени десетки "консуланти" и "специалисти", сред които и... авторката на небезизвестните приноси за "демитологизиране" на поета Цвета Трифонова. Странното е, че сред неговите запалени хвалители в медиите е и самата "консултантка", която публикува в електронното издание на сп. "Факел" своя рецензия за филма. Според нея той бил "разтърсваща, почти класическа творба на документалното ни кино". И още "виртуозен микс от документалистика, живи кадри, лирически текстове, ретромузика, носталгични морски пейзажи и компютърна анимация". С една дума - всичко възможно, което може да се измисли за една подобна тенденциозна политическа боза. Съвсем между другото "най-големият бонус на филма бил гласът на артистката Цветана Манева", а най-голямото му достойнство, че чрез него авторите били "самопостигнали собствената си кулминация". Абсолютно безсмислено е да доказваме противното. Ако има нещо жалко, то е в това, че съвсем лекомислено продължават да се пилеят държавни средства ( в случая от Националния фимов център и БНТ), за да се охулва паметта и личността на големия български поет и антифашист, да се насажда противопоставяне и омраза в (и без друго разделеното) българско общество. Докога?