Помръкването на един ореол

Седемдесетилетната история на близкоизточния конфликт е дала основание да се изведе една закономерност: без Египет не може да има война, без Сирия не може да има мир. Поне през последните 40 години, откакто начело на държавата е фамилията Асад - първо бащата Хафез, след смъртта му неговият син, Дамаск винаги, когато сметнеше за необходимо, е съумявал да напомни, че е незаобиколим фактор, че той прави доброто и лошото време в региона, майсторски извличаше дългосрочни политически дивиденти от ключовото си географско положение. Ще наруши ли тази закономерност бушуващата вече година и половина гражданска война. Отговорът ще дойде вероятно в близките седмици и най-вероятно ще е положителен.
Всъщност това не е първият опит да се свали със сила от власт фамилията Асад. Спомням си, че през април 1980 г. минавах с колата си през центъра на град Хама. Над града все още се стелеше димът на пожарите, трябваше много внимание, за да не хлътнеш в бомбена яма. Току-що беше вдигната едномесечната блокада, при която Хама беше бомбардирана всекидневно от преторианската гвардия на режима, предвождана от Рифаат Асад, по-младия брат на президента Хафез. Това беше безмилостният отговор на един кървав атентат, организиран в Дамаск от Мюсюлманските братя, чиято крепост, това беше всеизвестно, е Хама. Сега всичко започна пак оттам, от тази северна част на страната, където са и Хомс, и Алепо - последователно станали театър на бойните действия.
Конфликтът, както става ясно, не е нов, той тлее поне три десетилетия и само на политически наивници или на изпечени лицемери може да им се привиждат някакви метеорологични аномалии като "арабска пролет" или пък самоотвержена битка за демокрация. Битката е сирийските сунити да изгонят от властта в Дамаск сирийските алауити, които са малцинство в страната и към които принадлежи фамилията Асад.
За разлика обаче от 1980 г. сега сирийските противници на режима не са сами. Ето какво пише Гайт Абдул-Ахад в британския "Гардиън": "Голям брой чуждестранни джихадисти преминаха в Сирия от Турция през последните седмици. Много от джихадистите са дошли от Кавказ, други - от Пакистан, Бангладеш и арабските страни от Персийския залив. Има също от Тунис, хора от Узбекистан, Либия, Абу Худер и неговите хора се бият за "Ал Кайда". Те сами наричат себе си "гураба'а", т.е. "чужденците". "Имаме ясни указания от ръководството на "Ал Кайда", ако Свободната сирийска армия ни поиска помощ, да им я окажем. Главният ни майсторлък са операциите с коли-бомби и самоделни взривни средства", споделя Абу Худер пред кореспондента на "Гардиън". А бейрутският кореспондент на същия вестник Мартин Чълов напомня, че "джихадистите фокусираха вниманието си върху Сирия поради много причини, на първо място защото страната се управлява от клан, доминиран от алауитската секта, която е смятана за еретична издънка на шиитския ислям".
В кореспонденцията си Мартин Чълов пише, че "Лидерите (сирийските - бел.авт.) на въстаниците се опасяват, че прииждането на чужденците добавя нежелано измерение на сирийското въстание". Какво е това нежелано измерение, се подразбира от отговора на споменатия Абу Худер на въпрос на анонимен сирийски младеж дали те (хората на "Ал Кайда") ще почнат да режат ръце, както в Саудитска Арабия: "Целта на "Ал Кайда" е установяването на ислямска държава, а не на сирийска държава. Който се страхува от нас, е против прилагането на правосъдието на Аллах. Ако не правите грехове, няма от какво да се страхувате". Изглежда, че духът вече е изпуснат от бутилката и като утежняващо ситуацията обстоятелство, според самите сирийски въстаници, "чужденците" са по-добре организирани и по-опитни във военните действия от тях.
Тревожната перспектива една определено светска държава като Сирия да се превърне в "ислямска държава", управлявана фактически от "Ал Кайда", несъмнено е причина за въздържаността на големите западни държави от повторение на либийския, още по-малко на иракския сценарий на пряко ангажиране с военни действия. Още повече, че в Северно Мали вече побратимите на Абу Худер не само режат ръце, но и ритуално убиха с камъни мъж и жена, защото имали дете, без да са женени. Май не върви много хем да си върл защитник на човешките права, хем да подкрепяш публично извършителите на такива жестокости, черпейки вдъхновение от знаменитата реплика на Роналд Рейгън по адрес на Кадафи: "Той е бясно куче, но е наше куче".
Остава клейменето на жестоките бомбардировки на сирийски градове от правителствената авиация и артилерия, но вече е трудно да се затварят очите и пред не по-малките жестокости спрямо привърженици на режима - разстрели на невъоръжени граждани, хвърляне на заловени противници живи от последните етажи на сгради. Не по-малко месец ще мине, докато се намери заместник на Кофи Анан като посредник между враждуващите. Оказват се и някакви парични помощи на въстаниците, но поне явните суми са по-скоро символични. В моралната подкрепа на въстаниците се включи и официална София с активността около т. нар. "Приятели на Сирия", които също май излязоха в лятна ваканция.
Няма оптимистичен вариант за изход от конфликта в Сирия. Ако правителствените войски надделеят, съдбата на Хама отпреди 32 г. ще сполети с не по-малка жестокост гнездата на бунта, диктатурата на клана на Башар Асад ще стане още по-брутална. Другият вариант е не по-малко зловещ. Той ще доведе до масови междуетнически кланета на сунити и алауити. Алауитите са компактно население в крайбрежната ивица и единственият им изход като малцинство да оцелеят е да обособят своя зона с център град Латакия. Центробежната тенденция не може да не засегне кюрдите в североизточната част на страната, още повече, че те естествено се чувстват много по-близки до иракските кюрди на Барзани, отколкото до едно сунитско правителство в Дамаск. Така може да се оформи ядрото на една самостоятелна кюрдска държава - идея, която се обсъжда отдавна (компактно кюрдско население има и в Иран, Турция и някои кавказки републики на бившия Съветски съюз - общо кюрдите са над 20 милиона).
В книгата си "Подвижните пясъци на Близкия изток" бях написал през 1980 г., че Израел е заинтересован да има за съседи малки и слаби арабски държави, създадени по конфесионален признак. Върл противник съм на теориите за някакви световни конспирации. А след публикуването на великолепната сатира на Умберто Еко "Пражкото гробище" трябва да си идиот, за да подозираш, че събитията по света и специално в Близкия изток се планират от дългобради и кривоноси евреи, утоляващи жаждата си от стакани с кръв на заклани деца. В Сирия се разрази отдавна зреещ конфликт, в който полъхът на "арабската пролет" е нескопосан литературен образ, а бунтът срещу диктатурата на режима е само един от компонентите му. Решаваща е амбицията на сунитската върхушка да изхвърли от властта "неверниците" алауити. Каква по-благовидна причина да им се притекат на помощ бомбаджиите от "Ал Кайда" и всякакви салафисти и други правоверни "гураби", ревностни борци за ислямска държава, управлявана по законите на шериата. Ако те надделеят, тяхна ще е заслугата на територията на днешна Сирия да се обособят на конфесионална и етническа основа 2-3 държавици, което несъмнено ще си е един направо получен без никакви усилия подарък за Израел. А Сирия ще се сбогува с ореола на държавата, без която не може да има мир в региона.