Половинчатата стратегия за национална сигурност на Великобритания

Анатол ЛИВЕН*,
Responsible Statecraft

Новата британска Стратегия за национална сигурност всъщност изобщо не е стратегия, а смесица от противоречиви (и често напълно фантастични) цели и необосновани предположения.
Това се дължи на два фактора. Първо, съществува неразрешеното противоречие между обещания "систематичен подход за насърчаване на националните интереси", от една страна, и многократните твърдения, че тези интереси са изцяло и неразривно свързани с британските съюзи. Досега би трябвало да е напълно ясно, че не си струва да се разчита на "съюзници" и при определени обстоятелства техните планове за Обединеното кралство не само не са средство за гарантиране на собствената му сигурност, а напротив, източник на изострени заплахи.
Вторият фундаментален проблем, който измъчва Обединеното кралство от много години, е противоречието между заявените ангажименти, очертани в Стратегията, и оскъдните ресурси на страната на практика. Авторите би трябвало да си припомнят известната максима на бившия френски премиер Пиер Мендес-Франс: "Да управляваш, означава да избираш".
Когато обаче изборите станат трудни и болезнени, те изискват не само знания и интелигентност, но и морална смелост. В този случай авторите или не разбират значението на думата "приоритет", или са избрали да я игнорират. След като обявиха укрепването на НАТО и борбата с предполагаемата руска заплаха за "приоритети", те продължават да добавят все повече и повече "приоритети". Новата "стратегия" обещава да балансира целите и ресурсите чрез значително увеличение на военните разходи и съживяване на военната индустрия. Ако това се случи обаче - а има основателни причини да се смята, че е невъзможно от чисто финансова гледна точка, - то във всеки случай ще бъде недостатъчно за постигане на всички противоречиви цели, очертани в документа.
В продължение на близо 70 години британският елит се стреми 

да запази статута си на велика сила 

като разчита на Съединените щати. В резултат на това Стратегията е изцяло пропита с американски политически език, типично американски предположения и американски (и израелски) дневен ред. В резултат на това западните демокрации са заплашени от "авторитарна агресия", а "редът, основан на правила", е застрашен от руски, китайски, ирански и дори севернокорейски "ревизионисти", като същевременно се разкрива, че "европейската и индо-тихоокеанската сигурност са неразривно свързани".
Документът излага легитимни аргументи за военно сътрудничество с Австралия в национален интерес, включително стимулиране на британското корабостроене чрез споразумението AUKUS. Съгласно това споразумение САЩ, Великобритания и Австралия ще разработят ново поколение ядрени подводници, които се надяваме да бъдат доставени след приблизително 20 години. Това съвместно предприятие ще създаде приблизително 7000 нови работни места само в Обединеното кралство.
Проблемът е, че повтаряйки разсъжденията на Вашингтон, Лондон формулира това с език, враждебен към Пекин, който далеч надхвърля всяка реална китайска заплаха за Австралия или международната търговия, камо ли за самото Обединено кралство. Това не само въвежда напълно ненужно напрежение в англо-китайските отношения, но и тотално игнорира факта, че ако наистина съществуваше сериозна китайска военна заплаха за Австралия, британските въоръжени сили биха били практически безсилни да й противодействат.
Един от двата британски самолетоносача, "Принц ъф Уелс", наистина току-що беше разположен в Индийския и Тихия океан като част от британска ударна група самолетоносачи. Добре известно е обаче, че британските самолетоносачи далеч не са напълно оперативни. И двата многократно са се сблъсквали с технически проблеми. Те не са в състояние да носят необходимия комплект американски изтребители. Кралският флот нарича Индо-Тихоокеанската оперативна група "международна по замисъл", но в действителност тя е международна по необходимост: Обединеното кралство не може самостоятелно да осигури достатъчно ескортни кораби.
Най-странното твърдение е, че това разполагане в Тихия океан има за цел да "потвърди отново ангажимента на Обединеното кралство към НАТО". НАТО всъщност означава Организацията на Северноатлантическия договор, а не Индо-Тихоокеанския регион. Освен това един британски самолетоносач е в морето, докато другият е ефективно обездвижен 

поради недостиг на самолети, ескортни кораби

и резервни части. Как тогава Кралският флот ще играе обещаната си водеща роля във възпирането или дори борбата с руската заплаха - в края на краищата Националната стратегия за сигурност многократно я определя като най-сериозната пряка заплаха за Обединеното кралство и Европа? Норвегия, която има само четири, предоставя една от трите ескортни фрегати. И така човек се пита какво се е случило с предполагаемата заплаха, представлявана от Русия?
За норвежците това не е нищо повече от стар европейски трик - да направят чисто символичен принос към операциите на САЩ по света, за да убедят Вашингтон да не обръща гръб на европейската сигурност. 
Но британският елит просто не може да устои на желанието да играе роля на световната сцена - поне някаква роля. Затова на стр. 23 от Стратегията четем:
"Суверенитетът над отвъдморските територии трябва да бъде защитен от всяко оспорване, за да се гарантира правото на британските граждани в тези територии на самоопределение... Ще запазим военното си присъствие в Гибралтар, суверенните бази в Акротири и Декелия, остров Възнесение, Фолкландските острови, Южна Джорджия и Южните Сандвичеви острови, за да постигнем отбранителните цели на Обединеното кралство."
Разбира се, ние сме абсолютно задължени да подкрепим правото на британските граждани в Южна Джорджия и Южните Сандвичеви острови на самоопределение - ако такова право съществува. Уви, единствените им обитатели са морски птици и пингвини. От друга страна, за Кралския флот е по-безопасно да пази британските пингвини на Сандвичевите острови, отколкото да провокира Китай. Що се отнася до Гибралтар и базите в Кипър, единствените потенциални "предизвикателства" за тях идват от Испания и Турция - съюзници от НАТО.
Със своята Стратегия за национална сигурност правителството се стреми да оправдае пред британската общественост 

огромното увеличение на военните разходи  

и това във време на икономическа стагнация и силен финансов натиск. Преди всичко ние сме уплашени от предполагаемата "руска заплаха" за самото Обединено кралство - пряка, сериозна и непосредствена. Логическата непоследователност е очевидна. Ако такава заплаха наистина съществува, тогава - както в периода преди Първата световна война - Обединеното кралство трябва да намали ангажиментите си другаде по света, за да концентрира силите си по-близо до дома. Изпращането на войски в Индо-Тихоокеанския регион и Украйна е изключено. Вместо това Обединеното кралство обявява "вековен" пакт с Киев и му предлага водещо и постоянно военно присъствие в рамките на европейски "сили за сигурност".
И въпреки че Стратегията е пропита със завоалирана тревога относно ненадеждността на Америка като съюзник, политиката на британския елит към Русия и Украйна само задълбочава зависимостта му от Вашингтон. Ако Обединеното кралство изпрати войски в Украйна, тази зависимост ще стане абсолютна, тъй като - както самият премиер Киър Стармър многократно е признавал - тези сили ще разчитат изцяло на подкрепата и защитата на САЩ. Би било изключително безразсъдно Обединеното кралство да избере още по-голяма зависимост от ненадеждните САЩ. Тази зависимост ще направи все по-трудно за Обединеното кралство да се дистанцира от плановете на САЩ другаде, особено в Близкия изток. Езикът в Стратегията просто отразява този на САЩ, които безмилостно изобразяват Иран и неназованите терористи като основна заплаха за реда в региона. Важно е да се отбележи, че думата "Израел" не се появява нито веднъж. 
Както ясно показаха събитията от последните месеци, най-голямата заплаха за реда и сигурността в Близкия изток, за британските интереси и живота на британския народ в Персийския залив, както и за социалното сближаване и политическата стабилност в самото Обединено кралство, са именно драстичните ходове и дръзките амбиции на Израел. Но какво може да направи Стратегическият комитет - или което и да е британско правителство - по въпроса, ако американският елит е напълно подчинен на Израел, докато британският елит е изцяло зависим от САЩ?

* Анатол Ливен е директор на програмата "Евразия" в Института за отговорно държавно управление "Куинси" (САЩ)