Поклон пред Славутич

Александър Емеляненков

Между Бакинския квартал и Ереванския тук няма никаква държавна граница. Съществува само булевард "Полуденний", както и преди двадесет години. В съседство, в кафене "Талин", можете да похапнете галушки, там говорят само на руски.
Преди четвърт век никой не можеше и да си помисли, че такова нещо ще ни учудва. Тогава, през есента на 86-а, изглеждаше, че основното изпитание, с което можеше да се сблъска следвоенното поколение в Съветския съюз вече се е случило - катастрофата в Чернобилската АЕЦ. За преодоляване на последиците там бяха хвърлени хиляди доброволци и бяха мобилизирани специалисти от всичките съюзни републики.
А на 2 октомври 1986 година - точно преди 25 години - Министерският съвет на СССР взе решение да се построи в Черниговската област на Украйна, на безопасно разстояние от Чернобилската АЕЦ, нов град за ядрените специалисти и техните семейства - вместо принудително напуснатия град Припят.
Предварителното проектиране, в това число и изборът на мястото, започнало още през септември. А през декември вече започнало изграждането, в което участвали осем съюзни републики. Първите лица в ръководството на КПСС и съюзния Министерски съвет, без сами да подозират за това, пет години преди разпадането на СССР му поставиха паметник.
Славутич, каквото и да говорят сега, беше и остава символ на междунационалната солидарност и пример за резултатно решение на голяма общодържавна задача. От друга страна, това е и демонстрация на непобедената вяра в съзидателната сила на атома.
Първоначално било планирано да се построи град за 22 хиляди души, който впоследствие е трябвало да се разрасне до 30 хиляди. При това задачата е била не само в рекордните срокове за строителство. Целта била да се изгради град-мечта, град-образец - съвременен, удобен, максимално задоволяващ потребностите на бъдещите му жители.
Съюзните републики, участващи в този проект, получили определена самостоятелност и можеха да внесат национален колорит още по време на стадия на проектиране. Така се появиха и съседстват един с друг 12-те градски квартала: Бакински, Белгородски, Вилнюски, Добринински, Еревански, Киевски, Ленинградски, Московски, Рижки, Талински, Тбилиски, Черниговски.
Заповедите за заселване на първите квартири бяха раздадени на 26 март 1988 година, при това градът продължаваше да се строи. Мнозина, които са били в Славутич по това време, сериозно смятаха, че градът се строи само за деца: откриваха се детски градини, училища, дворци за детско творчество, библиотеки, спортни комплекси. Като резултат - за 20-годишнината на Славутич броят на жителите му достигна 24 хиляди души.
До пълното закриване на Чернобилската АЕЦ (15 декември 2000 г.) три четвърти от трудоспособното население по един или друг начин беше свързано с централата, а над половината от постъпленията в градската хазна идваха от Чернобилската АЕЦ. През 1999 г., в съответствие с новия закон на Украйна, в административните граници на Славутич създадоха Специална икономическа зона, започнаха да примамват там инвеститори и да развиват алтернативен бизнес.
А в паметта на онези, които създаваха "запасния плацдарм" за ядрените специалисти, този град така и ще си остане като многоезична, отворена към бъдещето строителна площадка. Ще остане като символ на единството пред лицето на бедата и на непоказната солидарност. Тук пуснаха корени представители на 49 националности и през последните години този интернационал активно се увеличава с доброволци от Германия, САЩ, Франция, Канада, Япония и други страни от далечната чужбина, които помагат на Украйна да преодолява последиците от Чернобилската катастрофа.
И Тбилиския квартал го разделя от Московския само улица "Комсомолска" - няма никакви гранични или митнически постове. А в жилищните квартали на прибалтийските републики - Вилнюския, Рижкия и Талинския - най-добре е да стигнете по булеварда "Дружба на народите". И със сигурност няма да сбъркате.