Поезията се ражда от мига

Василка Петрова-ХАДЖИПАПА е родена на 5 август 1946 г. в София. Завършва немска филология в Софийския университет. От 1976 г. живее в Кипър след омъжването си за кипърския писател Христос Хаджипапас. Работи в Службата "Печат и информация" на Република Кипър. Пише стихотворения от младежките си години, но решава да издаде книга едва след пристигането си в Кипър: "Глътка въздух" (Никозия, 1983). Стихосбирката отразява нейни български реминисценции, стихове с носталгични нотки, философски и екзистенциални теми и други с кипърски мотиви.
Участва активно в духовния живот в Кипър, сътрудничи на литературни списания и вестници, където публикува стихове и театрални критики. Заедно със съпруга си Христос Хаджипапас превежда и публикува българска поезия и проза. По техни преводи биват поставени в Кипър "Опит за летене" на Йордан Радичков и "Последната нощ на Сократ" на Стефан Цанев. "Малка антология на българската поезия", подготвена и преведена от двамата, е публикувана в кипърското литературно списание "Неа епохи". Член е на Съюза на кипърските писатели и на Международния институт за театър.
Втората й стихосбирка, "Отложен живот", издателство Балкани (2004), обхваща стихове, включени в стихосбирката "Глътка въздух", стихотворения, публикувани в кипърския печат, както и непубликувани досега поетически творби. През май 2009 г. ИК "Пламък" издава новата й стихосбирка "Орехови думи", посрещната ласкаво от литературната колегия и критиката в България.



- Вие сте известна в България с оригиналните си поетични книги "Глътка въздух", "Отложен живот" и "Орехови думи", позната сте като преводач на кипърска литература. Върху какво работите в момента?
- В момента превеждаме със съпруга ми Христос Хаджипапас поезия на наши нови приятели от България, добри съвременни поети, която ни е харесала и развълнувала. Ще се отпечата в меродавното литературно списание "Неа епохи".
Работя и върху нови мои идеи и творби.
- Как стана така, че свързахте живота си с Кипър?
- Дойдох в Кипър по пътя на сърцето. Беше време, когато след турската инвазия все още много кипърци напускаха острова. А ние дойдохме с едно малко дете и едно на път и потърсихме своя ниша за нашите житейски и творчески търсения.
- Ваша е заслугата за популяризиране на българската литература в островната държава. Заедно със съпруга си Христос Хаджипапас сте съставители на "Малка антология на българската поезия"; превели сте "Опит за летене" на Йордан Радичков и "Последната нощ на Сократ" на Стефан Цанев. Това не е краят на списъка от преведени заглавия, нали?
- Не, в никакъв случай. През 2009 г. представихме на кипърската публика големия наш поет и есеист Георги Константинов. За поетическата вечер-представяне преведохме над двадесет и пет негови стихотворения, които бяха разпространени на тържеството и бяха посрещнати с изключително внимание и развълнуваха публиката.
- Живеете вече няколко десетилетия в Кипър. Как се чувствате в "кипърски води"?
- Много време вече съм в Кипър, от края на 1976, чувствувам се приспособена, макар че положението на острова си остава сложно от 1974, годината на турската инвазия и окупация на 38 на сто от територията на острова, с всички произтичащи от този факт тъжни дадености. Има сили и от двете страни на разделителната линия, които се борят за обединение на разделената родина. Но също има сили главно отвън, но и отвътре, които са в състояние и го държат вече 38 години разделен.
- Кое е онова, което ни "сродява" с кипърците, прави ни да се чувстваме близки един друг?
- Мисля си, че освен манталитета на южните народи с тяхната готовност и желание за човешко общуване в нелеката съдба на двата народа има много общи неща като продължителни борби за освобождение, кръвопролития, жертви, загубени родни места. Намеси на външни сили, предопределящи бъдещето на народа.
- Какво си представяте, като чуете думата България?
- В мен, както и у много наши сънародници, живеещи в чужбина, живеят едновременно две Българии, едната е България на нашето детство и младост, а другата е днешна България, която неотклонно поне веднъж в годината посещаваме. Те доста се различават. А третата България е тази, която  събира всичко хубаво, което ни е дала тя като родина. ЗАЩОТО ЧОВЕК САМО МАЙКА СИ И РОДИНАТА СИ НЕ ИЗБИРА.
- Изпитвате ли често носталгия?
- Носталгията ме съпровождаше за десетки години, много силна, някога нетърпимо силна, написах за нея много стихове. Сега често ме наляга едно лошо чувство на примирение: че няма да пребродя родопските села, няма да успея да пия от водата на балканските градчета, няма да пътувам с лодка по Дунава, няма да разговарям със селяните в Странджа. Това е по-лошо от носталгията. Отложени завинаги желания и чувства. Тук искам да кажа за една друга носталгия, тази по езика, който е  важен инструмент за нас, пишещите. Много ми липсваше езика, днес е по-лесно благодарение на новите технологии. Но живия извор на езика си остава отново далеч от мене. Едно мое стихотворение на тази тема:

Думи - спомени

Най-непоправимо ли вас изоставих,
защото най-съдбовно вас обичах?
И вас ли на забрава аз обричах?
Сега ви търся в моя грапав стих...

Минават дните като сенки боси.
Не крещя, не плача, не зова небето.
Несигурни спомени, думи залитнали
с нокти остри дращят сърцето.

- Заедно със съпруга си сте известни като добри приятели и благодетели на българите. Какво ви подтиква да им помагате?
- Тези думи не ми харесват. Но в мен живее едно наистина живо чувство за близост, за братство с всеки българин. Радвам се на всеки контакт с наши сънародници, търся го и където мога, помагам.
- Вашата поезия е афористична, енигматична. Имате предпочитание към философския подтекст. Защо?
- На този въпрос мога да отговоря с едно мое  стихотворение: Там казвам:
"но стиховете си, повярвайте,
сама не пиша,
в ухото ми ги шепне
един вселенски глас".

Поезията се ражда от мига, който зрее дълго в съзнанието на твореца.
- Какво трябва да казва истинската поезия на хората?
- Заниманието с поезия, четене или писане на поезия, е вътрешна необходимост. Тя предполага нуждата от себепознание, поглед към вътрешния ни свят, който крепи нашето съществувание. Затова гласовете на поетите са толкова различни, различни са и предпочитанията на читателите.
- Време ли е днес за поезия?
- Да, днес повече от всеки друг път се нуждаем от поезия. Изкуството в по-широкия смисъл на думата ни води по пътя към чезнещата днес духовност. То е част от борбата за оцеляване на вътрешния ни свят.
- Какво мислите за "модерния" свят?
- Живеем в едно много тревожно време. Световната криза става всеобща, като криза на ценностите заплашва не само днешните, но и бъдещите поколения. Ако не противопоставим на тази криза на ценностите някои вечни човешки идеали като човечност, солидарност, търпимост битката може да бъде загубена и да бъде отворен пътят към световния хаос.
- Оптимист ли сте или песимист?
- По принцип не съм оптимист. Но за бъдещето на човечеството бих искала да вярвам, че ще се намерят сили, които да се противопоставят на приближаващата катастрофа.
- Какво е вашето верую?
- Вярвам в духовността на човека, която ще му помогне да оцелее в нашия свят на разпадаща се хуманност.




Василка Хаджипапа заедно съпруга си кипърският писател Христос Хаджипапас (вдясно) и директора на ИК "Пламък" поета Георги Константинов по време на едно от своите гостувания в България
Снимка: Личен архив