Поезия'2012

Евстати БУРНАСКИ е роден на 21 октомври 1922 г. в Муртинци, Пернишка област. 1947 г. завършва ветеринарна медицина, след което преминава на служба като офицер в Българската народна армия. Полковник е от запаса. Дълги години - началник на Групата военни писатели към МО.
По-известни негови книги са: "Песни по пътя", "Стенопис от куршуми", "Между два сезона", "Шеста алея", "Стихове за Доли", "Любовта на лейтенанта", "Подземният вятър", "Свирепо пълнолуние", "Свята блудница", "Шепот на трева" и др. Носител е на държавни и литературни награди. Превеждан на много езици. Почетен гражданин на няколко града.
Утре известният поет навършва 90. Честито!


Ледени висулки


Триптих


* * *

СЪБИРАХ листата на моите есени.
Събирах мечтите на моите дни.
Листата покриха косички несресани.
С невинна усмивка смъртта ме рани.
Умряха мечтите, в душата погребани.
Под снежна лавина неволята спи.
И само дълбоко под нейните гребени
светулка-надежда живота крепи...

Не ми е студено от късните есени.
Смразяват ме думи в сърцето нанесени...


* * *

СКОВАЛ се е кипарисът пред нас.
Под стряхата ни гълъби се гушат.
Нощта не се нуждае от компас,
за да намери топлинка и суша.
Невиждан сняг навън е навалял!
Затънал е животецът до пояс!
За бедните врабчета ми е жал.
Едно си е намерило Покоя...

Така и обичта поляга възнак,
когато бащина сълза замръзне...


* * *

МАХНИ се щастие! Върви си радост!
Не ме будете с този леден глас!
Нахлухте в моя ден като награда,
а той като присъда е за вас!
Знам - щастие при щастие отива.
И радостта върви след радостта.
Те все са заедно! И са щастливи
до второто начало на света...

Но най-боли, кръвта в душата капе,
когато свое куче те ухапе!...



Горски звяр

Внезапен изстрел! И предсмъртен скок!
А после - кръв! И бяла тишина...
Снегът блести, безмълвен и дълбок.
Лежи на него мъртвата сърна.

В клонака стихва кучешкият лай,
понесъл се над пресните следи.
Ловецо, тишината разгадай!
При жертвата на твоя грях иди!

Огледай се в невинните очи,
застинали след пушечния ек!
В две бисерни сълзи ще проличи,
дали си горски звяр или човек!...



Интензивно отделение

          На д-р Христина Спасова

През капчици на потното стъкло
препускат облаци като мустанги.
Долита стон от третото легло.
Над мен се е надвесил земен ангел...
О, Господи, душата ми вземи -
видението само да остане!
От този свят си тръгваме сами,
когато с погледа крепим тавана...
Преваля вече сумрачният час.
Дежурната сестра на "Интензивно"
раздава термометрите и аз,
деветдесетгодишният наивник,
очаквам пак разсипани коси
над болничното шкафче да витаят.
Кой грешната душица ще спаси,
щом толкова наблизо е Безкраят?...
Прозорците с отворени очи
разбират, че сред облаци се губя.
Как странно третото легло мълчи!
А на перваза гълъби се любят...



Обратен път

Защо ли своя късен час оглеждам
във две небесносини езера?
Безлюдно е пристанище "Надежда"
и болката е негова сестра...

Защо ли с бедната си мисъл галя
ръкойка от пшеничени коси?
През моето сърце е минал валяк,
последните мечти да покоси.

Защо ли с премълчани думи тичам
по бялото поле на обичта?
През рядко сито времето изтича
към хладните покои на смъртта...

Ах, мое пустодневие, върни ми
дъха на лавандулови нивя!
За всяка нова обич немислима
обратния си път ще извървя...



Босилков аромат

Набирам телефона с тръпни пръсти.
И трепетно очаквам дъщин глас.
В грядущето ми дяволът се кръсти,
а Бог възсяда морния Пегас...
Не зная кой и от какво се плаши.
Несигурен е този мрачен свят.
Живея аз сред "наши" и сред "ваши",
но дишам мой босилков аромат...

Над пряспа сняг стърчи красива туя.
Дори не трепва тя. Дълбоко спи.
Навярно шепота й ще дочуя,
щом пряспата под нея се стопи.
Не бяга тя от своето начало,
макар че в чужди двор я посадих.
Зелената си същност е отдала
на моя късен листопаден стих.

Разплитам с него възел от проблеми.
Самият аз съм, може би, проблем?
Изтича хубавото мое време.
Надеждата е впрегната в ярем...
Какво остава? Сънената туя,
отрупан в сняг един отчаян град!
Резлив ветрец от благодъхна струя
и полъх от босилков аромат...



Брат и сестра

Трусове земни и пепел
будят миньорския град.
Перник е каменна крепост
с мраморен слънчев площад!

Перник не знае уплаха.
Струма през Перник тече.
В нея вечерница плаха
граовски черги тъче...

Перник е кремъчен стожер,
вдигнат от земни недра!
Перник без Струма не може!
Тя му е родна сестра.

Пролетна, буйна, пенлива,
Струма подскача, шуми.
С витошки сълзи полива
нашите южни земи...

Струма от студ не замръзва.
Бойни доспехи пере!
Струма завинаги свързва
Витоша с Бяло море!...

22 май 2012 г. Призори.

София



Послепис

Усещам с кожата си как настъпва
голямото начало на нощта.
Усещам го наблизо и изтръпвам.
А колко недовършени неща!

Бръмчи в прозореца ми черен стършел
с горещо жило и студен хобот.
Пустинен вятър облаците бърше.
Превръща вечността им в епизод.

Когато всичко почнато завършиш,
не ти е нужен повече живот.