Поезия'2012

Петър АНДАСАРОВ е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко. Завършил е Учителския институт в гр. Станке Димитров (Дупница) и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски".
    Работил е във вестниците "Кооперативно село" и "Земя", бил е редактор в "Партиздат" и  издателство "Народна младеж", а по-късно завеждащ редакция "Художествена литература" в същото издателство. Сега е директор на в. "Застраховател Прес".
    Издал е 27 книги - поезия за възрастни и деца и публицистика, сред които "Нося те в очите си", "Слънце между нас", "И няма връщане", "Когато сенките се удължават" и др.
    Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България.

Предзалезно

Крило на гарван е нощта,
къде подслон да диря
за слънчевата си душа -
предзалезно ефирна?

Без жал - непримирима - тя
сърцето ми разпъва
на кръст от болна самота
в нощта безмълвна...

Но вместо миг на смъртен удар -
предзалезно пулсира то.
И слънчевата ми душа до лудост
живее свойто тържество.



Аналог


От крайчеца на пътя уморен,
сред миговете привечерни -
като на филм до бяло осветен -
животът ми прогледна.

И съмна над заблуди, над лъжи;
и стана безпределно ясно,
че облак черни мисли между нас кръжи
и лицемерните ти думи не мирясват.

Зад паравана на предателството скрит
помни - осите яростни умират.
Затуй безмилостно в предсмъртния си миг
обезумели - най-жестоко жилят...




Дай Боже


Гълъби гукат в усое,
пее гората стаена.
Съмва над детството мое,
слънце изгрява у мене.

И се надбягвам с небето -
пътят все тича, не спира.
Вече прегази полето,
вече прескочи баира.

И да зъмръкне - възможно е
в лунна гора безсезонна.
Тебе се моля - дай Боже,
пътят за мен да си спомня...


Мама детството ми кърпи

Приседнала на прага на деня
тя детството ми кърпи мълчаливо
с конци от слънце в слънчева игла,
за да е дрехата му по-красива.

И в унеса на този слънчев блян -
да гледа как посред света минава
живота ми - и хубав, и голям -
от взиране денят й ослепява.

И виждам - с лъч от него, с бод последен
тя слънцето за дрехата зашива.
Иглата гасне в пръстите й ледени
и с тъмното мълчание се слива...




Мама песен тъче


Шепнат върбите, реката тече;
бяло платно е небето.
Пеят ръцете й - мама тъче
пъстроцветна пътека.

Навива кросното златни лъчи,
сияния цветни навива.
Немее денят и покорно мълчи
пред тази хубост небивала.

И с поглед омаян - целият свят
гледа реката как спря да тече
и слуша как от звук и от цвят
мама песен тъче...


Завещание


Беше хващал юздите на вятъра,
бе подпирал небето с глава -
винаги, винаги без да пресмята
има ли смисъл всичко това.

Смисъла беше отдавна узнал,
че в безсмъртния-смъртен живот
има единствен празник безкраен -
тържеството на земния плод.

И завеща ми урока си таен,
както баща завещава на син:
колкото повече гониш безкрая,
толкова по е недостижим!



* * *

Да можех да ти кажа, татко, как дните
                 слепи са за мама -
от оня, в който я напусна, до всеки ден последен.
Из двора ходи вечер, с нощта осъмват двама
и все за тебе с мисли, в далекото загледана.

Изгрява сняг - не вижда. Зелено плисва- тъмно е,
петлите ден не викат - кълват звезди в небето й.
Високо слънце грее - тя в свойта мъка зъзне -
студено е без тебе, самотно е сърцето й.

Вратите за съня си затуй залоствам, татко -
загръщам се с безсъние - при нея да остана.
Да можех да ти кажа - как гледа все нататък
и шепне твойто име. И плаче, плаче мама...


Ранни думи за утре

На дъщеричката ми Петя


В този свят с какви ли не бляскави залъгалки примамлив
ти не трябва да спираш в захлас, по никое време не трябва.
Нали сама казваше, че вятъра като кон за грива си хванала,
а обувките ти бързат - със слънчогледите се надбягват.

О, нека сиянието тяхно над далечния твой път да не гасне,
луната с фенер а звездите като светулки напред да те водят.
Пред теб на талази светлина да извира - слънчево ясна
и от беди да те пази неопазената от нас самите природа.

И не забравяй, в никакъв случай да не забравиш,
че живота е дълго бягане и винаги да си на коня -
като дърветата на колене не трябва да падаш, да се предаваш,
и себе си - победно надбягала - до издихание безкрая да гониш!


След дъжда


...И както някога -
на селския мегдан
моите съселяни отрано
за празник се събираха -
дъждът хоро захвана...
Тревите люшнаха
зелената си дреха,
а светлокосите дървета
се усмихват,
и - ту прегърнати през рамо
хоро извиват,
ту с протегнати длани -
както децата на сватба -
дъждовни монети сбират...
А от стръмното - горе -
гологлав и разгърден -
по риза,
метнал през рамо дъгата -
Исус Христос слиза
и с българско знаме
върви по земята...

Баща ми!



* * *


Като илюзия от детски сън
снегът топи се бавно.
И ронят тихо звън след звън
стрехите странно.

А с котешко езиче току-виж
ветрецът е захапал
безкрайно-бялото величие
на зимата, която

от планината сънно слиза
на гръб с небето бяло.
С прощално-бялата си риза
до поглед на кокиче спряла.

Ще я подгони минзухарен глас
и цветни гласове ще я прогонят.
Ще дойде друг сезон на власт,
а тя ще бъде вече спомен...




Етюд за часовник


Два вързани за стожер коня
по циферблата - кръг затворен
до отмаляване се гонят,
а всъщност без умора.

Настигат се и задминават
и в бяг безцелно пак се впускат.
Така човека заблуждават,
че времето му с тях препуска.

А то - препъва се и спира
с тик-такането на сърцето -
животът нечии умира,
но продължава общо взето!