Поезия

Из неиздадената едноименна книга на Венко Марковски

"Всемирът" е озаглавена последната неиздадена досега книга на поета Венко Марковски, която носи заглавието на едноименната елегия. В сборника са включени още елегиите "Чернобил", "Слънцето". "Месечината", "Еделвайс", "Борис Стоянов Дрангов", "Генерал Владимир Заимов", "Виолета Якова (Иванка)", "Кръстина Янева" и "Татковина".
Предлагаме на нашите читатели фрагменти от "Всемирът", без някаква хронологическа или друга последователност, като се надяваме, че и в този вид те ще дадат представа за богатия творчески натюрел на поета. Едва ли ще сгрешим, ако кажем, че без да е наш съвременник, неговите стихове звучат актуално, да не кажем злободневно, спрямо днешния и утрешния ден на България и света.

Татковина

- Татковино, теб България наричат.
С дух са български отколешни земи.
Светлини и мъки твойто чело кичат.

Буря е отвлекла робските тъми.
Брадва е съсекла корени корави.
В царските дворци невремие шуми.

Мръкват, не замлъкват скиптри величави.
Чужденец земя превръщал в бедна пръст.
Цял народ възставал срещу чужди нрави.

С тиха песен расла е любов и мъст.
Твърдо е и гордо българското племе.
Кладата е памет, паметта е кръст.

Съдникът на всичко е безгрешно време.
Ръст духовен на човека е прахът.
Мълнии и пранги носи всяко бреме.

Българското летоброене е път,
знаме и завет е всякоя голгота.
Помнене е на история духът.

С чест светлее в тъмнината на хомота.
С доблест леем свободата в красота.
Пламенеем със зората на живота.

Зли ръце протяга глуха пустота.
Где изчезна мойта срамежлива къща?
Кой открадна мойта детска самота?

С теб, Българийо, към Слънцето се връщам
и отново целостен е моя взор.
Щом усетя слабост - твоя кръст прегръщам.

и духът ми в миг полита в полет горд.
Жертвена Земя - Българийо свещена,
Времето затваря рани на раздор.

Съднице, Земя, бъди благословена,
животворна пролет буди лудогор.
Бащин дом раззаря челяд разделена.


Борис Дрангов

- Вам градове разбити, вам села,
вам домове сърдити, скрити в храм,
вам тъжни птици с доблестни чела,
вам пращам моя неспокоен плам.

България отново е маяк.
България отново е съдба.
България отново е байрак.
България отново е борба.

Зловещо зеят земните недра.
Луд Полумесец нов кове хомот.
Чалма вестява робската зора.
Робия ражда волният живот.

И пустом опустяла е земя.
Ридае сова над прокълнат дом.
Към изгрев живи угари димят.
През кръв и огън минал е погром.

И още вика мъртва синева.
И още плачат български очи.
И още пъшка кървава трева.
И още нощем клетвен вик ечи.

С ханджари, еничари, с хищна стръв,
с ками и саби - пали, с яд набран.
Стада - пълчища. Пепелища. Кръв.
Пожари. Раби. Непокорна сган.

Велики сенки посещават нас.
Събуждат живи мъртвите деди.
Умрелите са нашта вечна свяст.
Живеят мъртви в живите следи.

Земята свята е крилата длан.
Човекът мирен е безспирен ход.
Под небеса един е людски блян.
Под небеса един е людски род.
Владетел е умът, духът е бран.


* * *
Сън сънува роб-робот.
В сън сънувал свойта Смърт.
В сън сънува чер хомот
тук на тая Земна твърд.

Не познава Лета мир.
Не познава Стикс покой,
из величествен Всемир
не представа лют двубой.

В тайна и незнайна нощ,
роб-робот с човек се слял.
Зрящ Човек излъчвал мощ.
Спящ робот слова редял:

- Ой, човеко, мой творец,
мене движи твойта свяст.
Аз без тебе съм слепец
и безчувствен с теб съм аз.

Аз направен съм от теб.
Нямам ни живот, ни смърт.
С теб съм на тегла вертеп
тук на тоя световърт.

Нейде в модри призори
на робота спира сън.
Мъртво помнене искри.
Пеят мъртви вихри вън.

Роб-машина цял е свят,
термоядрен е гнева.
Род-робот е автомат
под небесна синева.

Смърт с робот върви напред,
буди луди чудеса.
Род-робот живот ще спре.
Под роботски небеса

род човешки ще отмре.


* * *
Откривател и сметач,
съзидател и възход,
съдия и поправляч
на света е людски род.

Где старинна лютня пей
и ридай самотна степ,
там пустинна нощ владей
и витай робот свиреп.

Времето е червей чер,
в прах превръща твърдини.
Времето е въртовер.
С мощ могъща са злини.

Вечност е всевечен бой.
Бъдност е несбъднат сън,
настояще - бърз порой,
минало - камбанен звън.

Роб-робот лети към Смърт
и натиска копче пръв.
Ей го - пламва Земна твърд.
Капва първа капка кръв.

Почват звездните войни.
Цивилизации мрат.
Всичко е в рушевини.
Всичко - ад и невъзврат.

Кой Всемира ще смени?
Смърт - Живот е Вечността.
Людски нрави са стени.
Път е Безконечността...

Някъде на Земен шар
съдник - Календар живей,
на земята е другар,
на съдбата - чародей.

Общество с незнаен строй,
общество на смърт-живот,
расне в бурен непокой
и чертай безспир възход.

Свестен труд вещай развой.



* * *
Трайната Безкрайност няма край.
Движи се в спирали вечният Всемир.
В скоковете с разум е Безкрая.

Непрестанен кръговрат тече безспир.
Небеса погребват лунни дрехи.
Изгревът зове нощта на слънчев пир.

Вихри вият под небесни стрехи.
Странна двер отваря лъчезарен Феб.
Облаци са в рицарски доспехи.

Влизат вихром в безначален бой свиреп.
Звездните гробове грозно зинат.
Огнени вулкани мрак напускат слеп.

Земетръси с мощ зловеща минат.
Космоса е гаснещ пламенен пожар.
Скок твори вселенската родина.

В лавата изгрява животворен дар.
Нейде расне из пространства сури
каменен, велик, всевечен календар.

Страхом стъпват непознати бури
сякаш ги прогонват съдници съдби.
Тътнат безначалните лазури.

Спир не помнят безконечните борби.
Пустош се облича в мъртва песен.
Не реват пустинни каменни тръби.

Нейде е разкъсан свод небесен.
Нейде се навъсват слепи светлини.
Бил живот към мъртви е понесен.

Бъднини възвръщат миналите дни.
В миналото живите витаят.
Мъртви са реките в морските вълни.

Мъртвите неща живот вещаят.
В паметта на мъртвите зора звъни.
Безначално слива се с Безкрая.