Поезия
Николай Заяков на 70. Честито!
/ брой: 250
Николай ЗАЯКОВ е роден на 27 октомври 1940 г. в с. Врабево, Троянско. Следва българска филология в Софийския университет. Истинските университети на поета обаче са софийските кафенета и кръчми, където преминават студентските му години в компанията на поетите от поколението на 60-те. Издава първата си книга "Въпреки" през 1967 г. в издателство "Христо Г. Данов". Пловдивската му съдба е неразривно свързана с неговите връстници - поетите Петър Анастасов, Иван Вълев и малко по-късно Иван Николов. Идват и следващите книги на поета: "Непреклонна възраст" (1973), "Съдба на цвете" (1976), "Работни думи" (1977), "Магазин за метафори" (1981), "Ешафод" (1985), "Свещ" (1990), "Дневникът на господин Самотен" (1999, получила наградата "Иван Николов"). Познат е на своите читатели и като публицист. Във в. "Марица" публикува своите "Писма от Мрачна поляна" в едноименната рубрика, която е свалена от цензурата в годините на демокрацията.
Николай Заяков е женен, има дъщеря и двама внуци. Преди няколко дни навърши 70. Честито, поете!
о о о
безумството на умния се вижда
единствено с окото на слепеца.
ако вървиш по нишката на паяка
не значи, че си паяк ти самият.
за чужди грехове не бивай грешник,
но ако тъй потрябва - направи го.
безумството ще оздрави окото,
че то от мъдростта е ослепено.
Осъден
квадратът е кълбо но щом прозреш го
добива той предишната си форма
превръщането също има логика
ако едно се в друго продължава
понявга твоят свят на друг светът е
друг някой става тяло на духът ти
за да намериш себе си ти трябва
изпърво да си дух а сетне тяло
терзанията никога не свършват
доброто в зло накрай се въплъщава
затуй квадратът кръгъл е защото
живеенето в кръг освобождава
на милош този стих и всичко друго
което бог е в този ден докоснал
ако поискаш да летиш ти трябва
изпърво да си бил човек да следваш
туптящото сърце на мисълта си
дори кога умът ти я забрави
безумството на птицата тъй нежно
чертае правоъгълници кръгли
не знам какво е тя духът или пък
щастливата метафора на някого
нещата проумяват че неща са
кой вижда на началото си края
и смисълът на тялото е в туй че
духът го някой ден освобождава
ако извадиш млечния си спомен
от себе си се ти раздалечаваш
тъй кратък е животът на детето
че само в старостта си то дете е
о о о
еднаквото различно е не знаеш
кога близнакът ти ще проумее
ако окото ти те притеснява
ти ослепи го затова око е
ако ли зло не найде път към тебe
то умножено пак ще те настигне
тъй без да щеш ти злото обитаваш
тъй както дух е в тялото затворен
грехът се опрощава с грях и дума
кога я премълчиш добива смисъл
и ако сцената ти отеснее
не тя за теб ти малък си за нея
тъй нетърпимото се изтърпява
различното с еднаквото са братя
и любовта се в гроба преобръща
кога омразата над нея плаче
о о о
деянията са изречени
и словото накрай се случва.
навярно ще сме разчовечени
от нечовешката си участ.
навярно злите наши помисли
са слънце за доброто семе.
добре забравеният спомен
от други съхранен съвсем е.
с броежи на звезди понявга
поетите се препитават.
и както бог им се явява,
и те тъй богу се явяват.
те знаят, че са тук условно
че тукашният свят е тесен,
че тялото им е духовно,
а пък духът е безтелесен.
какво от туй,че са поети,
щом думите са им украса.
те мънички са като петък,
кога подмине го тринайсет.