Поезия

Таньо Клисуров е автор на десет поетични книги, някои от които са получавали национални награди. През миналата година в Москва в превод на Денис Карасьов излезе на руски сборникът със стихове на Клисуров "Сказано глазами" ("Изречено с очи"). Поетът живее и твори в Стара Загора. Той е почетен гражданин на своя град и член на Съюза на българските писатели от 1980 г. Стиховете, които ни е изпратил, са от ръкопис на нова книга.


 

Протест

Аз съм поданик скромен на
                    държава най-бедна, която
е подложила длан за просия пред богатия свят.
Но с какви грехове непростими
съм заслужил съдбата -
беднотията моя да стане докрай занаят?

Аз съм също човек като онзи тузар от Маями,
като онзи - преялия, литнал на свой самолет.
И е също човек в свойта кухничка тясна
жена ми,
дето десет години да види морето все няма късмет.

И децата ми, зная, че умни са толкова, колкото
са онез с кадилаците в някой престижен колеж.
Но ще трябва, ще трябва да свикнат с познатата болка,
че са втора ръка, че ще минат живота си пеш.


Кой нарича протеста ми пак "остарял популизъм",
мене - жалък крушенец, изхвърлен с вълна на брега?
Бог бил тъй отредил - да седя в усмирителна риза
и да тегля каиша до края, тъй както сега.


Аз съм поданик, равен на всички, под небето родени,
имам право на щастие толкова, колкото тях.
И всевишният, вярвам, разбира, че поривът в мене
не прилича по нищо на подлост, на низост и грях.





Някой ден

Внушават ни, че всичко се купува.
Купуват съвести. Купуват власт.
Готови да прилапат и самия Лувър,
ако Париж бе столица у нас.

А ние си мълчим във робска поза,
макар да знаем кой е крив, кой прав.
И оправдаваме страхливостта си грозна
с балканския си първобитен нрав.

За мене е обидна тази теза.
Народът ни какво ли не видя?
Той пял е българската Марсилеза:
"Тоз, който падне в бой за свобода..."

И никакви измислени кумири
или елит, изпаднал във амок,
не ще затрият огнените дири
на нашия Апостол синеок.

Купуват и продават. Гледат в упор
народа, лъжат колко е щастлив.
Но българинът трупа мъка, трупа,
докато не избухне - като взрив.





Кухня за бедни


В кухнята за бедни ври казана
с обедна чорба библейска леща.
А опашката отвън по-дълга стана
от оназ - пред църквата отсреща.

Имат право и онез, и тези,
изборът да е по тяхна воля:
там духът до Бога ще възлезе,
тук стомахът на глада се моли.

Никого не укорявам. В белия
свят се случва всичко. Като в книга.
Мисля си: в небесните селения
първи все пак гладните пристигат.

На земята кухнята за бедни
им отключва точно във дванайсет.
Който във живота е последен -
първи ще е пред вратите райски.

И небесният готвач с черпака
ще ги храни вече до насита.
Ето, виждам: повече не чакат -
към небето бедните политат.


                 


Малък град

Колко малък е моят град!
Мегаполисите ще го погълнат
с техния ненаситен глад,
без следа ще изчезне напълно.
Пететажен, с хълм зелен
и безснежен през януари,
двестахиляден заедно с мен
и липите по тротоарите.
Заслужава ли тази съдба
на емиграции във времената?
Ще го запазя ли с борба
аз - Давид - пред Голиата...
Слагам в прашката камък - един
стих от гениалните му поети.
Мегаполисът непобедим
може тръпката да усети,
в небостъргачите му от бетон
да потрепне порив за ласка
и развълнуван, накрая той
възхитено да изръкопляска.
Да признае правото тук
моят малък град да съществува
и свитият му корав юмрук
да се разтвори и
                              се ръкува...
Колко малък е моят град!
Мегаполиси, дайте място
в този алчно раззинат свят
и за простото наше щастие!


Мравки

Какво ме чака "горе" аз не знам.
И "горе" съществува ли изобщо?
Защото от заминалите там
не е получил още никой поща.

Разчитаме, че с нещо по-добро
очаква ни небесната държава.
А може би след земния ни срок
душата без следа се изпарява.

Не в нещо друго, просто във тъма
навярно тя тогаз ще се превърне.
Едно е сигурно: пак родната земя
в обятията си ще ни прегърне.

И мравките от нас и кръв и плът
поне година ще ядат и пият.
При нас какво е, като разберат,
по-надълбоко още ще се скрият. 


Не е трагедия

Да бъдеш възрастен поет не е трагедия.
Изминати са творческите пътища,
вкуса на пренебрегването знаеш,
тъй както и на редкия успех.
Две-три писма от почитателки в архива ти
ведно със авторките техни пожълтяват.
Все още пишеш, може би по навик.
Така си свикнал и това ти дава
усещане, че някому си нужен.
Макар че вече даже твойте близки
защо пилееш силите си, питат,
щом с този калпав занаят не спастри
и пукната пара за старините.
Но да си възрастен поет не значи друго,
а да работиш за едната чест.
Когато местният отбор по футбол
спечели някой ден шампионата
и връчат му зашеметяващите премии,
със химна на града по твои стихове
ще поздравят героите големи.
Ти пак ще си останеш анонимен,
но истински вълнуващ ще е празникът. 


Евтаназия

Даже сълзи, горко да заплачеш,
вече нямаш, нямаш вече път.
Сам си пожелаваш да прекрачиш
границата тъмна със Отвъд.

Туй ли е последният ти избор?
Жител бе на грешната земя.
Но поиска за небето виза,
че пред тебе, виждаш, е тъма.

Някаква игла във твойта вена
бавна смърт ще впръсне начаса
и душата ти освободена
ще потърси жадно небеса.

Но дори така да е, не трябва
Мефистофел да ти бъде адвокат.
Тази сила или тази слабост
гарантират ли ти "горе" благодат?

Не меси се с разум разтревожен
в божите дела на Онзи съд!
Потърси надеждата! И може
път да имаш, още земен път...     


Преминаване на Балкана

Човекът през живота си минава
от някаква идея завладян -
за свобода, печалба или слава.
А аз вървя през своя стар Балкан.
Не да спечеля. Мене ми е ясно,
че походът ми носи всеки ден
единствено усещане пораснало
за път, достойно извървян от мен.
Гласът на вятъра е зъл и хрипкав,
завява в преспи всякаква следа.
Но трябва да достигна свойта Шипка
и в битка на върха да победя.
Надолу, по пътеки сред скалите,
бой с други врагове ще водя аз:
със гордостта си, че съм победител,
с главозамайването, с жаждата за власт.
Видял красивото поле на Казанлъшко
и зърнал Средногорието, в миг
ще осъзная свойта роля мъжка
да бъда най-обикновен войник.
И с раницата и с противогаза -
небръснат, недохранен, недоспал,
до края в сняг и киша да изгазя
живота, който Господ ми е дал.
Живот на българин. С надежда скромна,
че той не е напусто изживян.
Да мога в ден последен да отроня:
"И аз преминах своя стар Балкан."