Поезия
Христо Ганов на 75. Многая лета!
/ брой: 27
Христо ГАНОВ е роден на 3 януари 1938 г. в с. Брест, Плевенска област. Завършва Първа мъжка гимназия в Плевен, а висшето си образование - медицина - в Пловдив. Работи като лекар 4 години в Ардино. По-късно е редактор в издателство "Христо Г. Данов" (1966 - 1969); журналист във в. "Народна младеж" (1970 - 1971); редактор в сп. "Дружба" (1971 - 1974); завеждащ отдел "Филмопроизводство" към дирекция "Творческа" при ДО "Българска кинематография" (1974 - 1981); референт в Съюза на българските писатели (1981 - 1985); редактор и отговорен секретар на сп. "Пламък" (1985 - 1993); административен секретар на СБП (1994 - 1998); главен редактор на алманах "Мизия" на Дружеството на плевенските писатели; главен секретар на СБП (2012).
Автор е на стихосбирките "Самооткритие", "Същност", "Червени есени", "Времето е път", "Следобед", "Кафяви острови", "Суеверие, наречено любов", "Антизвезда", "Лична азбука", "Студеният връх на огъня", "Евангелие за българи", "Цвят и дума" - стихове, посветени на български художници, "Потъмнели от блясъци", "Случайната сълза в окото", "Вървя към дъжда"; "Животът на думите и думите на живота" и "Премълчани думи и похвални слова" - спомени, статии, срещи и разговори с най-изтъкнати български творци. Автор е на стиховете на 3 музикални оратории и на кантатата " България и Русия", на стихове за популярни песни. Сценарист на 10 документални и научино-популярни филми.
Пророк
На Златю Бояджиев
По шестхилядолетните пловдивски улици
вървя към едно ателие -
това е моята конституция!
И забравям всякакво битие.
Миризмата на боя и терпентин ме опиянява,
излъчвана сред багри и полутонове;
светът се създава и разрушава
от магьосници, светци и гномове...
Светлини и сенки се появяват, скриват,
а палитрата изгрява - дъга невероятна,
и музиката на цветовете и перспективата
ме поема в свойте вълшебни обятия...
Художникът
изцапан с бои, с очи фанатични, почти луди,
с чувствителни ръце и в някакъв транс дълбок,
надмогнал всички надежди и заблуди,
стои
на един нов свят
пред чудото...
И полага първата мазка като пророк!
1969, Пловдив
Контрапункт
На Георги Константинов
Как вълшебно, как нетленно
падат есенни листа.
Вдъхновено, всекидневно
като болка на света.
През различен цвят и багра
побеляват до едно -
сякаш първата снежинка
е последното листо.
Сякаш в този благороден
жест
да мрат с безшумен вик
се подготвя онзи плоден
възродяващ майски миг.
Сякаш те подготвят всичко,
дето ще избухне в плод
и ще разцъфти епично
повторяем нов живот.
...Колко всичко е познато
в драмата на есента.
Но защо и в мойто лято
падат есенни листа? ...
1979
На Мария Нейкова, която по този текст
композира и изпълни песента "Танго"
* * *
Не обяснявай свойта болка
и подвига, и своя срам.
Единствен ти ще знаеш колко
жестоко струва да си сам.
Разбирай другите, не чакай
отплатата да си разбран.
Най-скъпата ръка ти маха
и на перона пак си сам.
Издигай се, пропадай весел
и от любов живей пиян -
и обич, и раздели
с песен
си длъжен да изстрадаш сам.
Не спирай своя бяг епичен,
кръстосвай този свят голям
и не обичан - ти обичай...
Ти можеш вече
всичко
сам.
Разбирам правдата горчива:
на болката в часа голям
или в минута най- щастлива
човекът винаги е сам...
Но зная и онази правда,
че в нашия човешки ден
като последна глътка въздух трябва
да съм до теб!
Да си до мен!
1971
Опит за обяснение на историята
На Боян Ангелов
Отначало
трябва фанатик.
Хората се поддават на внушение.
Възприемат
най-простите му
и най-абсурдни идеи.
( Те имат нужда от идеи!)
Непременно
в тях трябва да има малко надежда.
Бавно или много скоро
(за времето това няма значение)
философията му става част
от общественото съзнание.
Хората вече вярват,
че това е тяхната логика.
И приемат в момента само нея.
Ако има
(а винаги има)
последователи на друг фанатик...
започват войните...
2000
Разговор надвечер
На Оскар Кристанов
И аз непрекъснато си правя равносметка:
шанс ли нямах, дарба или свой звезден час.
Взирам се в душата си, във всяка своя клетка,
за да обясня необяснимото във нас.
Разбери ме, братко мой и нека спрем дотука,
късно е сега да търсим някакъв баланс.
Може би при мене да се казва несполука,
а при други случаят да носи име шанс...
1976
Следобеден романс
На Матей Шопкин
Вече зная, съдбата може да ме възвиси,
да ми отнеме, да ми даде награда,
но нищо не може да ме спаси
от моята клада.
Не едно страдание животът ми украси
с най-сладка мъка, с най-горчива наслада,
но нищо не може да ме спаси
от моята клада.
И мен любовта ме докосна с копринени коси,
но само след миг сърцето започна да страда
и нищо, нищо не може да ме спаси
от моята клада.
...От илюзии животът ми се скъси,
но надеждата свята е млада -
подкрепяше ме,
макар да не ме спаси
от моята клада.
Сега дори и смъртта да ме покоси -
тази трудна съдба ми е отрада...
...И може би е добре, че никой не ме спаси
от моята клада.
1984
Молитвата на моряците
На Симеон Спиридонов
Всяка морска миля е един хазарт
и ние, преплували хиляди мили,
кажете как да живеем на този свят
с бреговете му немилостиви...
Не мислете, че ни е страх от вълни и акули
или от циклони, които ни дават отсрочка.
Не!
Боим се, че винаги тръгваме от нулата
и пак се връщаме на същата точка.
Безкрайните месеци сред пустошта океанска
с мислите натрапчиви и нелепи
ни тласкат да пием, да се бием и вием кански
още във първите крайбрежни вертепи.
Отдавна
е станал втора природа за нас океана,
а сушата и водата са ада и рая.
И стенем за децата си,
далече останали
и пак отчаяно се впускаме към безкрая...
Не се надсмивайте на походката ни моряшка,
когато се полюшкваме като кораб на котва.
Единствено надеждата - сламка - е наша...
И така
си отиваме
от живота...
1980