Поезия

Лиляна СТЕФАНОВА е родена на 17 април 1929 г. в София. Завършва режисура в Държавния институт за театрално изкуство, а по-късно Литературния институт "Максим Горки" в Москва. Специализира в Лондон (1965-1967). Завършва писателската програма при Държавния университет в Айова, САЩ (1980).
Авторка е на повече от 50 книги поезия, проза, есеистика, творби за деца, сред които "Обич и мъка", "Слънцето ме целуна", "Глас от бъдещето", "Огнена орбита", "Южен бряг", "Една есен в Америка", "Вулканите на Мексико димят", "Япония без кимоно и ветрило"; сборниците с есета "Време и дълг", "Пиша - значи обичам"; книгата с очерци "Светлината иде от хората", "Свят в 33 лица" и др. Нейни стихове са преведени на 31 езика.
Удостоена е с националната литературна награда "Дора Габе", 2008 г.

Ти, който ме срещаш
в градското всекидневие,
забързана, както всички
да хвана трамвая,
най-обикновена,
безцветна,
еднакво подстригана
от квартална фризьорка,
с яке, купено от сергия...

Как ли би ахнал в почуда,
ако можеше да ме видиш
в оня час,
в онова диво пиянство,
в оня дяволски ритъм,
когато всички изгреви
ликуват в мен
и всички залези
плачат в душата ми.
Някои му казват вдъхновение.
А то си е просто лудост,
бяс, подпалил лицето ми,
опасен любовник,
разголил душата ми
пред белия лист хартия.

Как ли би ахнал в почуда,
ако поне веднъж
ме видиш такава,
ти, който ме срещаш
в скапани делници
умислена, като всички,
неотличима,
с кривната набързо барета,
под сиво китайско чадърче
да чакам с досада трамвая.


Тайно

Птиците,
които запяха призори,
не знаят,
че песента им
нежно се слива с душата ми.

Зелените върбови клонки
не знаят,
че ме накараха
да се усмихна на утрото.

Тихият мартенски дъжд
не знае,
че шепне стихове,
които обичам.

Водните кончета и мушици
не знаят,
че отново
ми върнаха детството.

И ти не знаеш,
че само с един поглед
огряваш деня ми
със слънчева милост.

И ти
както птиците, водните кончета
и дъжда
не знаеш,
че дори в най-нещастните дни
ме направи щастлива.



Може би утре

Искам да го зарадвам.
Но не знам как.
Дали не съм забравила
това стародавно изкуство?

Колко е лесно
да наскърбиш някого днес
и колко е трудно
да го зарадваш.
Само детето може да се зарадва
с хвърчило, захарно петле
и сладолед.
Само детето.

Не е ли безумна идея? - се питам.
Не мога да опаковам радост
в луксозна хартия
и да му я пратя по пощата.
Не мога да я пъхна
в кратък есемес,
като дежурно съобщение.

Той прекарва дните си
с убийствени делници,
в обръча на дълга,
в кратера на болката.

Искам да го зарадвам.
Но не знам как,
но все ще измисля нещо
ако не днес,
може би утре, след седмица.

И тогава -
палав лъч ще докосне лицето му.
И той -
в най-навъсен ден
ще се засмее волно и красиво,
а радостта ще играе
в зеления пламък на очите му.