Поезия

Петко БРАТИНОВ е роден на 13 септември 1939 година в село Горна Росица, Севлиевско. Завършва българска филология в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Работил е в Радио София, вестниците "Народна младеж", "Пулс", "Литературен фронт" и "Литературен форум", а също и в списание "Български воин". Бил е заместник-директор на издателство "Български писател". Дълги години е председател на Творческия фонд на Съюза на българските писатели.
Автор е на 13 книги със стихотворения и поеми. По-известни от тях са "Движение", "Траектория", "Предимство", "Самозащита", "Привлечен от свещта", "Небето в мене", 'Смъртта на огъня", "Вкусът на пепелта", "Преди сълзата да застине".
Стиховете са от новата му книга "До следващия здрач", която ще се появи всеки момент на пазара. .



Избор

Не съм се влюбвал никога в морето!...

На тягостния плаж
изглеждам смешен.

Най-много
да навляза във водата
на някакви си
двеста-триста метра.

Морето в този час ме унижава.

Не мога с горда страст
да го преплувам.

Освен това - морето е надменно!...

А шепотът
на нежните реки
със своята интимност
ме облива.

И аз общувам с тях
като със нимфи.
Разпитвам ги за извора.
Отдавам се

на техните
прохладно-бистри ласки.

И плувам като рицар от единия
до другия мистично-сенчест бряг.

Така се чувствам
светъл победител.

И чувството във мен ще продължи.


Пояснение


Омръзна ми да бъда
лесен проход,
през който всички думи
преминават

без никакво съчувствие
към Словото.

А Словото е кръв!...
Сълза е Словото!...

Или е нежна
вътрешна светулка
във тъмното
човешко същество.

Светулката не трепка,
а трепери,
напира тя
навън да излети.

И чак тогава
силно да засвети
във здрача
от болезнено мълчание.

А думите
виновно ще залязват,
напълно непотребни
в тази нощ.


Мотив

Много често,
загледана във баща ми,
майка ми споделяше
като насън:

- Някога
след нашето изчезване
къщата ни
сигурно ще запустее.

Това н я к о г а
е сега.

Аз се връщам!...

В тази къща
отново се връщам
като някакъв
разжалван генерал.

Разжалван от времето, но оцелял!...

Моят батальон
беше моята вяра.

Повечето от войниците ми загинаха.
Другите дезертираха и се изпокриха.

Родната къща е
моят последен бункер.
А може би тя е
моята последна лечебница.

Сам ще се лекувам,
ако се наложи.
А и тукашните спомени
са лекари.

Чужда помощ
мога да приема.
Но чужда кръв не искам.
Суеверен съм.

Но нека отсега
не предизвикваме

целувката
на дявола свиреп.


Апатия

Минавам
покрай бившите обиди.
Обидите
отново се нервират.

Нервират се
и почват да ръмжат,
приличащи на мрачни
гладни кучета.

Те помнят всичко.
Те ме настървяват.
Но нещо ме въздържа.
Няма смисъл.

Не ми се отмъщава
на придворните,
които се развихряха
безмилостно
и стъпваха
по чуждите стенания
на път към оня
златен резерват.

Не ми се отмъщава
на придворните!...

Омразата към тях
не е от вчера.
Омразата към тях
ще продължи.

И тя ще се превърне
в техен паметник.

Това им стига
за възмездие.

Амин!...


Крайности

Време е
да започна да се прощавам.

Последователно.
Без нито една сълза.

Той - целият ми живот
беше една сълза.

Артистична за другите.
Но кошмарна за мен.


* * *

Трябва да се сбогувам със дървото,
докоснато от поглед на светкавица.

Дървото не е отсечено още.
То ме чака отдавна да му разкажа.

Какво ще му разкажа за себе си?...

Аз бях един самотен войник.
Захвърлил своята униформа.
Осъдил командирите си престъпни.

Мислех да победя самостоятелно.
Но нямаше какво да побеждавам.

Дървото ми вдъхна първата сила.
Нека бъде свидетел на последната.

То се извиси,
защото почвата под него
остана благородна.

А аз бях запокитен
в едни камънаци.

Отвратителни камънаци!...

Леговища на безплодието.
И челюсти на враждебността.


* * *
Спасяваха ме няколко русалки.

Със шеметни гърди.
С бедра от похот.

И всяка
едновременно ми беше

любовница
и майка,
и сестра.

Жени от плът,
от чувство
и от милост!

Целувам ви невинно
по душите.

Отивам си от вас!...
Почти не вярвам,

че думите ми
облачно се стичат
по вашето
изтръпнало мълчание.


* * *
Отивам си от вас.
А може би

от всичко си отивам
с нетърпение.

Навярно се налага
да побързам.
Тепърва ще избухват
черни зрелища.

Човекът се превръща
в крокодил.

И дебне да нагълта
друг човек.

Медузите скандират,
че са птици.
Морето е пихтия
с кървав цвят.

Това не е случайност
осквернителна.
Това е знак  о т г о р е
за проклятие.



* * *
Във тази тишина
кръжат над мене

въздишките
на странни ореоли.

И в хладната
вселенска тъмнина

просветват
силуетите горещи

на моите загинали събратя.

Загинали от болки
и разстрели.
Загинали от честност
и стремеж.

А приживе
безмилостно подритвани
от всякакви чудовищни
нищожества.



* * *
Престъпно е да имаш,
а да нямат

еднаквите със теб
по трудолюбие.

Очаквам подъл линч
от преуспелите
за тая моя мисъл
подстрекателна.

Вулгарно-преуспелите ще скочат.
Ще скочат срещу нея,
но ще чувстват,

че нещо ще се случи с придобитото.

И аз предчувствам същото!...
Все някога

ще пламне придобитото, понеже
Темида е била обезвредявана.

Пожарът предстоящ не е решение.

Но той ще бъде
истинска наслада

за всички угнетени по земята.

И сигурно за мен,
ако съм жив.