Поезия

Светозар АВРАМОВ е роден в София през 1957 година. Завършил е българска филология. Публикувал е в "Пламък", "Литературна мисъл", "Септември", "Език и литература", "Литературен форум", "Български писател", "Литературен вестник", "Арт", "Словото днес", "Знаци", "Везни" и др.
Автор е стихосбирките "Надеждата, че сънуваме" (1992), "Светлинен брод" (1994), "Възкръсващ живот" (1997), "Просветление" (2000), "Изправен като светлина" (2005), "Приживе" (2010).
Негови стихове са включени в поетични антологии. Член е на Съюза на българските писатели.

Приживе

Не викайте духа ми уморен
да се завръща след смъртта ми!
Не ви е нужен споменът за мен.
А приживе ме прегърнете пламенно!

Сега, когато дните ми са огорчени,
а нощите самотни са - изгнание,
аз няма да си срежа вените,
но няма и да прося състрадание...

Все някак преживях живота
и благодарен съм на всички.
Живях наистина - самотно,
но се научих да обичам!...

Не викайте духа ми уморен
да се завръща след смъртта ми!
Забележете ме във скромния ми ден -
преди да се превърна - в памет...


Пълнолетие

На дъщеря ми Невена


От онзи свят на този се завръщам,
обгърнат от сияние и нежност.
И дълго-дълго те прегръщам...
И с трепет нежни думи ти нашепвам.

Защото ти ме върна към живота,
защото смисъла чрез теб открих!
Защото те обичам и защото
и радости, и скърби с тебе споделих!

Не срещнах своята любов безсмъртна,
но имах тебе - светлина сред мрака!
Надежда вдъхна ми и ме прегърна,
когато нищо светло не очаквах...

...Навярно някога от мен ще отлетиш!
И за баща си след години ще си спомняш...
А твоята - изпълнена с любов - въздишка
ще сгрява моята душа в небесния ми дом!


Потребност

   На майка ми


... Мамо, ела в моя дом -
липсва ми твоята грижа!
Тук ти ще имаш подслон,
аз пък до себе си ближен!

... Бягат забързано дните,
старост приижда внезапно.
Сребърни нишки в косите
връщат ни спомени златни.

Сякаш за миг си отмина
времето, нашата младост.
Колко красива картина:
има ни още и двамата!

Толкова мъдро животът
своите пътища следва!
Живи сме, ето - доброто...
Друго не ни е потребно!


Животът, който продължава...
                                                                      
Дали животът, който продължава,
ще ме дари със светлина и смисъл?
Разлиствам стихове, които съм написал
и търся брод към времето оставащо...

А дните ни отлитат като буря бяла
и неусетно ни пренасят в далнината
на детството - небесен пратеник, 
сред бездните на воплите ни оцелял...

И питам се какво ли всъщност е човека:
реалност ли, видение... или пътека?
... Самотна песъчинка сред всемира?...

Ръка, протегната с любов към ближен?...
Или прегръдката, спасително прииждаща?
Или любов пречистваща, която не умира!