Поезия

Илеана СТОЯНОВА e завършила икономика,  работи като журналист в различни столични вестници. Интересите й са в областта на изкуството - литература, музика и изобразително изкуство. Автор на шест стихосбирки: "Милост е живота" (1990), "Руини и небеса" (1992), "Полонези" (1994), "На върха на зенита" (2008) ,"Любовна песен" (2009) и "Десет хиляди мига" (2011). През октомври 1995 г. участва в международния фестивал "Смедеревска песенна есен" в Сърбия. Нейни стихове са включени в двутомната библиофилска антология "Български поетеси. Избрано" (1997; съст. Блага Димитрова), както и в двуезичното (българо-френско) литературно списание "Български писмена".

Изчезващ вид

Поетите се хранят със живот,
те мислят със сърцето си,
а то е сляпо
(животното се храни в буквената ясла,
живее да обича и да страда,
и е самотно като пещерен човек).
 
Поетите си спомнят всеки звук на поглед,
дъха хриптящ при първата ви среща,
мълчанието на увехналите думи
и всичко видимо си спомня за невидимото.
 
Поетите са толкова различни от хората наоколо,
строят от пясък къща върху облак,
добре е да са защитени от закона.
 
Поетите пътуват във мига,
пътуват в себе си,
те могат да избягат от страха -
една идея ги спасява,
живота си обличат в думи.
 
Ръката пише
и поетът диша.


Апартаментът на живота ми

този апартамент все повече
прилича на мен -
огледала, огледала, огледала
в които пърхат призраци
перести красиви книги навсякъде
два лаптопа в различни стаи
с клавиши- очи, които не заспиват
а гледат навътре в същността
стъклени маси, етажерки, масички
прозрачни, хладни
и лъснати от недокосване,
кристални гондоли и чаши, 
в които плача,
скърбящата дървена Мадона
(спомен от художника ми)
бялото мълчание на стените
и шкафовете навсякъде
и морскозеленият вик на паното нощем
легло изгарящо от студ и спомени
двадесетте акварела и графики
разхвърляни като хаоса от чувства
една дузина цветя
и огромна палма
която забива огромни рибешки кости
в сърцето ми
няколко дивана уморени като сама жена
музикална уредба с пресипнал
от денонощно пеене глас
телефон с прерязано гърло
и врати зазидани за външния цирк
огромни жадни прозорци попиващи
синьото на небето, планината насреща
птици които кацат по ръцете ми и умират когато излизам на терасата.

но всички мои вещи и предмети
заживяват в нова обвивка
под гребените от думи
под вълнолома,
който разбива чело в сърцето ми.


Колапс

трябва да има
надежда.
 
омразата е морал,
обичта - утопия,
хората
повече мразят
отколкото обичат.
 
главният лекар е луд -
светът полудява.
окаяни превъртели хора:
един педофил дебне в Интернет
малки крехки момиченца;
цели армии оплискани с кръв;
търговия с човешки органи;
науката създава заместители на Човек;
20-годишни девойки самовзривяващи се
убиват стотици невинни.
 
трябва да има изход
да има човечност.
 
политическата класа
измества Учителя,
образователната система
напомпва хората
в самонадеяни великани
и те влизат в живота полуграмотни.
 
хората
не искат да чувстват.
 
добрият човек проси милост
а получава безразличие.
богатите мразят богатите,
бедните мразят бедните.
 
Наклонената кула в Пиза -
това е този свят.
 
хората
трябва повече да се обичат
но не го вярвам,
няма да стане днес -
Бог е мъртъв.
 
междувременно
прохождат дечица
невинни като утринна роса
чисти като розова пъпка.

трябва да има човечност,
надежда
за утре.
 
дано!