Поезия

Ружа ВЕЛЧЕВА е родена в Павликени. Завършва електроника във Висшия машинно-електротехнически институт в Габрово. Тридесет и три години работи като инженер, но винаги носи в душата си маршалския жезъл на поезията.
Автор е на книгите "Синя птица" (2000), "Полетът на кондора"(2002) - поетична книга-билингва (на български и испански език); "Любовни досиета" (2003), роман, "Пустинята на времето" (2006) и "Благословената река на спомените" (2009).

Нощни птици

Тази нощ
ръцете ти са птици,
доверчиво кацнали
в косите ми.

Първо ги нахраних
със трохички,
после дълго пиха,
до насита...

И тогава
стана чудо звънна песен
мракът се стъписа
стихна вятърът небесен...

Птиците
ме вдигнаха високо
и към райските покои
ме понесоха...

         
Черупката

С годините
костелива черупка
на тялото
стяга
изтрива
хоризонтите
за душата ми

Някога пееха
заедно
душа
и
тяло

Сега
дисонансът
е болезнен

Преселението
в паралелния свят
ще спаси
душата ми

Чакам
свободата
като награда


Този вятър

Този вятър не е като другите -
той не гали косите,
изтръгва дървета от корен.

Този вятър не е като другите -
той не носи ухания,
дъхът му е мъртвешки зловонен.

Този вятър не е като другите -
той не пръска семена,
сее страх и прокоба.

Но от попуканата,
спечена гръд на земята,
надживяли страха
и самотата,
се надигат
крехки филизи,
от които скоро,
много скоро
ще се вдигне силна, зелена гора
срещу вятъра...



Последният ден на лятото

Последният  ден на лятото е.
Всички направо са полудели.

От клоните ми намига вятърът
и с огнени кестени ме замеря.

По пейките влюбени гимназисти
се целуват като за последно.

Стъпвам плахо по златните листи.
Маратонките ми весело светят.

Нищо, че от мишите дупки в пръстта
есента вече сърдито наднича.

Стиснала здраво кестенче във дланта
с усмивка към есента си тичам...

                              
Кладенец

Този кладенец
зейнал в душата ми
крие толкова
тайни
копнежи

В глъбините
бълбука
чиста вода
но и призраци
страсти

Край  него
птици гнездят
но и влечуги
пълзят
между камъните

Болка и светлина
приятели
и врагове
микрокосмос
макровселена

се сплитат
във вечна борба
до гроба
в тъмния кладенец
на душата ми


Камбаната

Камбаната очаква трепетно
ръката ти
и твоя глас
да разлюлееш песента й
над смълчаните полета.

Осиротяла
земята препогреба
свойте мъртъвци
и вече
сълзи не й останаха.

Пълзи страхът
по вените
и ослепява живите.

И Божиите птички даже
забравиха гласа си.

За живите и мъртвите,
за оцелелите,
за още неродените,
разлюлей,
до сетен дъх
бий,
бий камбаната.

И само Бог
да бъде твоят съдник!...


Камъчета

Разплитам нощем
кълбото на душата си

По сребърната нишка
слизам
във преизподнята на спомените
за илюзии
любов
и битки

Изгубена
пресявам дълго
пясъка
и времето ми пуска
в шепата
безценни камъчета
мигове на щастие

Ако не мога
да се върна
по тях ще ме откриете
по тях ще ме спасите...