Поезия

Матей ШОПКИН е роден на 29 септември 1938 г. в с. Долна Липница, Великотърновска област. Завършил е строителен техникум във Велико Търново и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на повече от 45 книги - поезия, публицистика, стихове за деца. Съставител  на няколко поетични антологии. Носител на различни национални литературни награди и на "Златен Есенински медал" - Русия. Негови стихове са превеждани на редица чужди езици. Почетен гражданин е на Велико Търново, Павликени, Димитровград и Костенец.

Попътни строфи I

      Българин да се наричам...
                     Иван Вазов

Понесъл пролетни мечти
вървя по есенни предели,
вървя с изправени плещи
напук на разни мекотели.

И всеки ден, и всяка нощ
с любов живота освещавам;
и без да бъда нечий вожд
аз винаги ще продължавам.

Ще продължавам в стихове
да се раздавам, да обичам,
да се стремя към върхове
и българин да се наричам.



Дума

Необходим!...
Как хубаво звучи!
Как тази дума на възторг ме вдига!
И мигом с омагьосани очи
разлиствам моята житейска книга.

И сам се виждам:
къдрокос хлапак,
обяздвам кончета с развети гриви.
И упоен от мирис на цветя и злак,
осъмвам и замръквам в житни ниви.

А по-нататък? -
Замечтан и тих,
вървя под вити възрожденски стрехи.
И Търновград поражда в мене стих
за царствени корони и доспехи.

И вихърът
на първата любов
с божествена магия ме опива.
И превъзмогнал всеки тъмен зов,
към висините моят път извива.

И нека
през пороища и дим,
на този свят и тесен, и просторен,
да бъда все така необходим
с добра душа и християнски корен!


Дърво на живота

    На крак, братя роби, на крак!
               Христо Смирненски

Боли ме, до полуда ме боли,
когато виждам как народът страда,
как тъне в политически мъгли
и мълком чака милост и пощада.

На кръст от злоезични ветрове
България прилича на Голгота,
изчезват в нея всички богове
и няма цвят Дървото на живота.

И в тази безнадеждна пустота
утихва всяка честна съпротива,
угасва всяка пламенна мечта
и всичко ме притиска и убива.

Така ли моят път ще продължи?
Така ли ще приема всяка рана
и в преспи от безумства и лъжи
далече от народа ще остана?

О, не! Дори сред облаци и мрак,
аз призовавам от висока кота:
На крак, народе български, на крак!
За да цъфти Дървото на живота!



Нов разговор с ясена

Ясене - побратиме сърдечен,
гледам те и в мен избухва стон,
че един жесток дивак отсече
най-красивия ти кичест клон.

За какво?... История банална!
Всякога дивакът е дивак!
Но душата ми - душа страдална,
заридава в безутешен мрак.

Сълзи от очите ми се стичат
и огромна горест ме гнети,
че диваци и от мен отсичат
нежност и надежди, и мечти.

И смутен усещам как пропадам
в бездна от бездънна пустота,
но намирам глас да изповядам
моя светъл зов за доброта.

Доброта! В това проклето време,
сред триумф на хищни същества,
всеки честен трябва да приеме
своя дълг за правда и права.

Ясене - когато всичко стене
и тъмнее родният простор,
нека да останем извисени
над жестокост, подлост и позор!


Попътни строфи II

Не се сърдете на поета,
когато страда и тъжи.
В душата му, от мрак обзета,
тежи грамада от лъжи.

И той се мята в изнемога
като ранен самотен хъш.
И между дявола и Бога
шепти на себе си: Задръж!

Задръж се още в битието
и остани докрай такъв,
дордето ти тупти сърцето,
дордето имаш буйна кръв!


Потрес

Примирих се!
Бъдете доволни!
И щастливи бъдете дори!...
Мойте думи са тъжни и болни,
в мойте мисли жарава искри.

Всички спомени
стават излишни,
стават глупави всички мечти.
И над мойте надежди предишни
черен дъжд от обиди плющи.

Но не мога,
аз вече не мога
да издигна ни глас, ни юмрук.
И превит от печал и тревога,
заминавам далече оттук.

Заминавам
далече от тези
безпощадни и хитри игри,
от лъжите на подли стратези,
от борбите за власт и пари.

Заминавам!
И тихо ридая
от погнуса, от ужас и срам.
И не вярвам ни в ада, ни в рая,
и за нищо не искам да знам!...


Музика

    На проф. Жени Захариева

Когато пред пианото застане,
усещам как под пръстите на Жени
възкръсват и мечти недомечтани,
и спомени за чувства споделени.

И шеметна стихия ме въздига
към слънчеви и лунни небосклони,
високо над жестоката верига
от подлости, от злоби и канони.

Пронизана от трепет и възхита,
превърната на песен недопята,
душата ми из Космоса полита
и тихом се завръща на Земята.

И тук с очи добри и прояснени,
аз виждам приказната Синя птица,
защото пред пианото е Жени -
една вълшебница с ръце на жрица.


Пристан

Спасителният пристан
на моята съдба
е съвестта ми чиста
и честната борба.

И въпреки мъглите
и облачния свод,
над мен горят звездите
на българския род.

И аз под тях минавам,
забравил всяка тлен
и с песен продължавам
да славя моя Ден.

И съвестта ми чиста,
и честната борба,
остават светъл пристан
на моята съдба.


Животът ми...

   Живота - туй е битка непрестайна...
                     Сергей Румянцев

Животът ми!... Какъв живот?
Това е битка непрестайна
за въздух, светлина и брод
в гора дълбока и потайна.

Но аз вървя, изправил гръд,
надмогвам бури от несгоди
и вярвам, че над моя път
ще грейнат ясни небосводи.

Ще буйстват луди ветрове,
подземни сили ще буботят
и след вражди и страхове
ще стане песенен животът.

Добре звучи! Но аз разбрах,
че този свят е барикада,
че всичко става пух и прах,
ако един поет не страда.

Животът ми - бразда и връх,
и промисъл, и странна тайна,
и след последния ми дъх
ще бъде битка непрестайна!


Клошар

Какво се случи с твоя дар
и с твоята съдба, поете?
Ти днес приличаш на клошар,
подгонил мълком ветровете.

Какво си сторил, мили мой,
сред тази гибелна несрета?
Край теб се носи вълчи вой
и лай на побеснели псета.

Но ти не свеждай рамена
и не поглеждай гробна яма.
Все още дъжд от светлина
вали над живата ти драма.

Все още твоят божи дар
остава горд и непреклонен.
И вярвай: думата  к л о ш а р
ще бъде утре само спомен.


Младият конник

Ти не си вече младият конник,
ти си вече в обоза, Матей,
но вдигни рамена непреклонни
и на ясен глас песен запей.

Нека в тази орфическа песен
да шумят хлебородни бразди
и да греят на свода небесен
изумруди от златни звезди.

Нека в тъмни гори да изтлеят
всички болки и всички злини,
и столетни орли да се реят,
и да раснат пред теб далнини.

И през бели и черни сезони,
под студен или топъл покров,
да оставаш все младият конник,
вдъхновен от мечти и любов.


Попътни строфи III

И пак на път, на път отново,
на път към оня роден кът,
където под перо орлово
реките облаци влекат.

Над припеци, бразди, баири,
ще грейнат ясни висини
и слънчев вятър ще засвири,
и звезден звън ще прозвъни.

Душата ти ще се разкрива
за обич, мир и красота,
и неусетно ще те слива
с пределите на вечността.