Поезия

Думата

Тя тръгна мислено,

но после

неволно някой я изрече,

а друг нарочно я повтори,

но пък направо трети

я зачеркна.

Дали я чухме

и разбрахме?

Това ли беше

Свободата?!

Ноктюрно

А знаехте за този спомен скъп, че

накрая ще премине в тъжна песен.

Луната беше като златно зъбче

в усмивката на циганин небесен.

Нощта бе повече и от прекрасна,

макар че всъщност беше мимолетна.

Уви, най-светлото у вас угасна

и нивга повече след туй не светна.

Бог само знае нас какво ни чака

и колко са ни преброени дните,

така че просто свиквайте със мрака,

преди да си затворите очите!

Сбогом, мамо

Мама не вижда, мама не чува.

Някак безгрижна

мама сънува, че вече пътува...

Тя се стопява до малко момиче -

по безкрайна морава

тича ли, тича...

И на път към небесните двери

през трудния си живот,

палаво се катери

по родословното ни дърво...

Но сега здраво стиска

салфетка в ръчичката

да си изтрие сълзичката,

в която се отразява само

моето: "Прости ми, мамо!"

Приятелска меса

Къде са днес, къде са

тез, дето сме изпратили?

Дали очакват меса

от близки и приятели?

Във кръчмата небесна

на масата голяма

едва ли е чудесно,

щом още там ме няма.

***

От облачна морава

ме гледа някой (тате ли?)

и чувам да ми казва:

"Живее се с приятели,

умирай за приятели!"

Докле е старост

От устните ти - чаша с вино -

аз пия дълго до наслада.

И в мигновение стихийно

отново ти се чувстваш млада.

Кипи животът като в бъчва

и повишава своя градус -

това, което те измъчва,

дано да се превърне в сладост.

Сред този блясък във очите

прелита спомен като гларус,

вълни от чувства ни връхлитат -

наздраве за докле е старост!

Очите на Светла

Небето се разкъсва като стара дреха

и всеки опит за утеха

ненужна кръпка е, че тегне сянка на палач,

когато Светла е мрачна.

Дори и пълноводните реки пресъхват

и се белеят костите на влъхви,

а всяка миротворна мисия е неудачна,

когато Светла е мрачна.

Земята под нозете е безкрайно свлачище -

във нея чезнат и върбите плачещи,

а всяка животворна мисъл е съвсем невзрачна,

когато Светла е мрачна.

Но се изпълват нейните зеници

със полета на пъстроцветни птици

и песенен е всеки стих,

когато Светла се усмихне.

Нелирична ретроспекция

От "не сме народ, а мърша"

до "Острова на блажените"

все нещо е мъгливо недовършено,

а тромби музицират във вените...

И е кървава всяка тягостна песен

(слава Богу, че поне не е сълзлива!) -

пространствата са скептично тесни

и прокуденото

време си отива.

Времето демонстративно ни обръща гръб.

Е, как да поставим въпроса ребром?

В прохладната сянка на Славейковия дъб

като монети сме дребни...

Но дали сме потребни?

Каква ти песен - тежка, кървава дан.

И се питаш безсмислено:

"Защо си, ревльо,

на тази "земя като една човешка длан",

протегната да проси в евро..."

Но сърбинът Милован Витозович ми кима

да ми напомни, че и

в земята на Ботев и Левски

предостатъчно "идиоти си имаме -

липсва ни Достоевски!"

Пълен мрак след токов удар.

А някой казва: "Нищо лично!"

Е, как да се надяваш на чудо,

о, неразумний юроде,

и на нещо лирично?!

Сиротна песен

Добрите си отиват бързо,

пък лошите се застояха.

А на когото липсва дързост,

си няма май и родна стряха.

На сополивото сираче

животът кофти му се случи,

но е свободно то обаче -

съвсем като бездомно куче.

Работи днес каквото падне

и сред житейското усое

то нищо няма да открадне...

Е, как да има нещо свое?

Некърмено, то бе отбито

и вече всеки е разбрал, че

ще се зарадва най-нескрито

и на подхвърленото залче.

Ах, колко тягостна картина

е то сред тази ни държава -

да просиш в своята родина,

която пет пари не дава.

Помня те като малко момче,

кефиш ме, че си вече голям

               На Стефан Продев-внук

Никога не забравяй,

че си от знатен род!

Живеем в шибана държава,

неслучила на народ.

Липсва ми и Стефан,

и баща ти Иван...

Майната му на BG кенефа,

в който всички имаме дан!

Живеем заради свободата,

дори да не е път към рая -

все някой трябва да пусне водата

накрая...

Послеслов

Животът пърхаше край мен

на воля като пеперуда.

И вдъхновен, и окрилен

аз се опивах от почуда.

Макар и нелишен от грях,

разбрах и кой съм, и с кои съм -

мен от смъртта не ме е страх,

във нея също има смисъл.

Успях да стигна надалеч

с приятели и с непознати.

Животът ми бе пряка реч -

тиренце между двете дати...

Недейте се коси от жал

и хич недейте се измъчва -

не вярвайте, че съм умрял,

аз просто съм във друга кръчма.

Васил Сотиров е роден на 31 май 1947 г. в София в семейство на художници. Завършил е Френската езикова гимназия и след това Българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Писател, поет, преводач. Работил е в Главна редакция "Хумор, сатира и забава" при Българското национално радио, сп. "карикатура", Студия за анимационни филми "Бояна", в. "Пардон", в. "ДУма", в. "Република". Автор на над 20 книги със стихотворения, разкази, епиграми, стихове за деца, както и на сценарии за пиеси, спектакли и анимационни филми. Член е на Съюза на българските писатели.