Поезия

Джаз

Слушам джаз, разкошен джаз.

И се загубвам в пространството.

Забравям къде съм и кой съм аз

в центрофугата на извечния Хаос.

Вихри се веят в първичните ритми.

Друго в света сякаш няма.

Музика пада дори от звездите.

Всичко е музика само.

В тази Вселена без истински граници,

без точни пространства, без време,

В тази планета без истински празници,

джаза е празникът в мене.

Музика е цялата Вселена.

Музика - в синьо-зелено...

Верую

Пролетта отново закъснява -

крие се в крайпътните тополи.

Времето дори се поболява...

Вятър вие, косо се снишава

и сами стърчат тополи голи.

Чакат несънуваната пролет

плахи, неразцъфнали поети.

Даже и светулките не светят.

Няма ги в полето птиците.

...Пък и никой не върви по жицита,

за да търси лястовица бяла.

Зимен сън гората е заспала.

"Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, несънувана!"...

Пазиш я в сърцето си, Поете - 

тя в страшния тунел на мрака 

                             свети.

... Те и в билборд те изрисуваха,

но не спряха 

твоя звезден полет.

Аз вярвам в теб,

прекланям  се пред теб, 

Поета на поетите... 

Моето Верую

е твойта бяла Пролет.

2019 г.

Паралелен свят

...А идва Денят на обречените.

След залеза, когато пролази

оная дълга, безпардонна вечер, 

душата си не можеш да опазиш.

И се загубваш в мрака на нощта.

А Тя, 

      фаталната жена,

                      е вече там.

Тебе те няма отдавна...

Проблясва мъртва светлина  -

луменисцветна и рекламна.

...А тебе те няма отдавна.

Само неразбраните ти сънища

те водят в ново, паралелно бъдеще;

в паралелно време и пространстно;

в паралелен свят... И нови странствания.

Градът

Тече си мръсната река

край острови от Молове.

И боледува моя град...

Градът е тежко болен.

Поети, скулптри, певци

и разни бизнес гении

го кичат с трънени венци...

Юдейско поколение.

И в този жалък маскарад 

на гейове и луди,

аз ще заключа моя свят...

Но ще остана буден.

...Защото моята държава

на тържище я разпродават.

Часът на плаха светлина

Кой разбуди тишината

в този ранен час? 

Птици? Хора непознати?

Или просто аз.

Бавно виделее мрака.

Ето и Деня...

Някъде дете проплака

в плаха светлина.

Скоро и градът осъмна.

Хукнали навън,

хора... хора, неразбудени,

тичаха насън.

И заглъхна тишината

рано през Деня -

остър писък в здрачината 

нейде прогърмя.

Някой пак взриви тълпата

с викове "Отплата"!...

Жажда 

Жълт дъжд вали.

Вали... Вали...

Небето е синкава охра.

Защо ли толкова боли?

Та аз дори не съм намокрен.

И между капчиците дъжд

по вълнолома 

преминавам:

подскачащ

смешен 

грешен 

мъж -

с нелепи 

слънчеви

представи. 

Лято

Не си отивай, Лято... остани.

Умира този топъл свят без тебе.

дори добрата пъстрота на есента 

е само някаква илюзия за вечност.

Едно предверие към зимата.

Не си отивай, Лято...

Остани.

Със своето щедро узряване.

Със своето знойно отдаване.

Със своето топло присъствие.

Не си отивай, Лято!

Остани...

Имам старашно предчувствие 

за непрекъснатост на сезоните.

Не си отивай...

Поличба

Смрачи се неочаквано небето.

Преди минути беше модросиньо.             

Причудливи облаци просветнаха.

Нощта пристъпи като монахиня.

Внезапно вън се случи още нещо:

огнени светкавици проблеснаха,

а гръм не тресна... просто бе горещо.

Но мракът като въглен стар угасна.

Изведнъж небето се разтвори.

Сияйна светлина раздра тъмата.

И ангелът-вестител проговори:

- Христос отново броди по земята.

Иисус отново броди по земята -

смирено търси своите събратя. 

Апокалипсис

Периметърът на моя свят

се заключва в живи очертания -

в очертанията на тялото ми;

в очертанията на душата ми;

в очертанията на мисълтта ми.

Това е нищо, 

             макар да боли.

Нещото край мен

                фучи, трещи

                            и съска...

Самоутвърждава се.

Манипулира моята планета

като със раковата клетка

и с нея се самозарежда

за слепия последен взрив.

Това е нещо,

             което боли...

И напира

самота в гърдите ми.

И напира

пустота в очите ми...

И напира 

слепота в главата ми.

И не знам

дали ще преболи...

ПАНАИРИ

Не е до въртележката, която

те издига мигом над земята.

Не е до въртележката въпроса,

макар че до премала тя те носи

над покриви бетонови и грижи.

Всичко е до тия панаири...

Панаири... и пищялки свирят,

многоцветни клоуни, балони;

дъвки разстегателни, балони;

леден скрежко, захарни памуци;

горди баби, дядовци и внуци 

грейнали, опънали крилете ...

ха да се отскубнат от ръцете ти.

Пушки, електронни автомати

и сергиен блясък сред тълпата.

Глъч и врява... Викове и смешки...

Вее се светът на въртележка.

Панаири... Те са панаири  -

могат и кавали да ти свирят,

могат да ти завъртят съдбата 

фойерверки, публични гадатели - 

чак да ти призлее на душата.

Но не ти е крива въртележката,

дето след това ти става тежко

Бавно и неволно се досещаш,

в кривите огледала облещен,

че това е блъф, креслив и шарен,

че панаира си пищи по старому...

Не е до въртележката, която

все се разминава с чудесата. 

Васил ЗЛАТАРЕВ е роден на 18 март 1934 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като редактор в Българското национално радио, бил е директор и сценарист в студия "Екран" на Българската национална телевизия; редактор, сценарист и режисьор в СНПДФ "Време" на Българската кинематография; редактор в културния отдел на сп. "София"; журналист на свободна практика.

Автор е на стихосбирките "Единак", "Келнер, сметката", "Пазарът", "Вик от пещерата", "Ще чакам", "Събуждане", "Деца на Хаоса", "Синята тетрадка", "Сто сонета - ескизи от нещата на Живота", "Ветровито време" и др., както и на два тома избрана лирика и сатира "Избрано". 

Член е на Съюза на българските писатели.