Антология
Поезия
Стихотворения от Любомира Димитрова
/ брой: 46
Просмука се през ключалката
Влезе в голямата стая
Настани се в едно кресло
Зачака спокойно нощта
Беше прозрачна
Гола
Не знаеше какво е да се срамува
Просто седеше и чакаше
Мъглата в стаята я насити
Онази мъгла от лъчите
Насити се от топлината им
Дишаше тежко
Все още седеше в креслото и чакаше
Нощта скоро щеше да долети
За да я обгърне да я обвие
В тази обвивка се чувстваше цяла
Изпълнена с блаженство
Обичаше нощта
Тя й носеше самоосъзнаване
Чувстваше се сякаш лети
Такава бе душата й
Разкриваше се само нощем
Само тогава тя бе с него
Той пишеше поезия
За нея
А тя дори не се и опитваше
Беше щастлива
Че нощта е дошла
И той заедно с нея
На сутринта отново се просмука
Пак през онази ключалка
Сля се с деня
със светлината
И се изгуби
***
Ах колко е красива тази стая
И опиянена е от алкохола до забрава
Роклята си бяла ще захвърля
Зад завесата ще я загърбя да забравя
Във очакване съм аз на теб
Да дойдеш и да седнеш
Да разкажеш
Че от любов целия си обгорен
И от любовницата ти в хотела
Бил си покорен
Със влажен поглед ще те гледам
И ще те обичам до безкрая
Ще се просна на леглото наше
Сякаш мен прегърнал ме е рая
Ела и ти до мен легни
Със двете си ръце ме прегърни
Че може утре да замина
Бавно да умирам ще загина
Ела до мене и ме погали
Погледай ме така като децата
Че никога не бях жена
На мъжете вечно във краката
***
Кадифена шоколадова бисквита
Изядох я от глад умирах
И от жажда за любов
Заскрежен и мразовит разкош
Охолна и пияна суета
Тъй тъжно бе сърцето на жена
Безквартирна и бездомна
Ах любов моя огромна
На кого да те дам да те раздам
А те имам
Фалшиво и грозно ще те използват
Ще се изплъзваш ще бягаш
При мен ще се връщаш
Със шепи да грабя аз имам от тебе
На кого да те дам да те раздам
А те имам
Безквартирна бездомна
Ах любов моя огромна
Остани с мен аз себе си ще събличам
Със теб двете на любов
Мене и тебе ще вричам
***
Със полъх от дървото ще рисувам
И синьото небе ще свети
От света кристали ще купувам
Ще правя правоъгълни планети
Във космоса ще плавам и ще падам
Ще се изправям и ще продължавам
На четките си прах ще имам
И понякога ще го оставям
Със полъх от гората ще танцувам
Звездите ще ми бъдат светлина
Във картина аз цветя ще нарисувам
Да оставя нещо на света
***
В ръцете ти
Такава крехка съм
Но само във ръцете ти
И те мечтая
Като сън си
Силен до безкрая
И те обичам
Толкова силно те обичам
Но понякога и силна съм
Не те отричам
Но те нямам
Мой си с мен си
Само във душата ми
А тя разкъсва се
Жена съм силна
Но и крехка във ръцете ти
***
Отражение твое разтърсващо силно
В огледало лицето ти тъй бяло и милно
Отражение в дните ми така черни самотни
Когато те нямаше бях неграмотна
Бял пясък ми носеше вечер
Глас от пустиня чувах далече
Стъпките тежки безпроблемно аз чувах
И се носех съновно
С тях летях и пътувах
На танц ме покани
Но бяхме печални
Със тебе и в танца
Бяхме сакрални
Белота бяла в съня ми не идвай
От съня ми със танц заспи и не мигай
С крилете на птица
Разлей се в нощта
Остави на спокойствие
Мойта душа
Във влака с тебе пътувахме дълго
Летяхме сред облаци и бяхме безсмъртни
Белота бяла в съня ми не идвай
Остави достатъчно
Спомени цветни спомени свидни
***
А сложно е в безкрая да отида
Август да забравя аз
Светеше небето в синьо
И ме режеше като елмаз
Топлината задуши ме
Болката в гърдите също
Че остави ме сама в света
Но преди това ми каза
Да, няма въздесъщи
Наследство от слова прибрах
В стария си скрин от бук
Във сърцето любовта събрах
И завинаги останах тук
От портрета ще ме гледаш
Утре!
Ще те нося във сърцето
Във душата ще си вътре!
***
Душата ми е пробна за емоции
Раздавайте изхвърляйте човеци
Ще се разпилее ще остане само закачалка
За вас е малко за вас е само залъгалка
Аз имах чувства но уви
Вашето безчувствие вчера ги уби
Душа да имаш и сърце да носиш
За някои е гордост
А за други е като да просиш
Ледените струи облечете
Да не мръзнете в любов
Нали жена e ще прости на някой нов
***
Вземи я тази четка
Нарисувай ме с криле
Аз днес летях над теб
И те съзрях с едно дете
Вземи я тази четка и рисувай
Обгради ме с птици в синева
Постави ми пръстен
Да блести над четири парчета от земя
Да ме търсиш и намираш с лекота
Да блести на мене онзи пръстен
Изписал във небето любовта
Понякога самотна птица във небето аз ще бъда
И пазач над чужди домове
А във дните друга
Привела съм глава във храм
Измолих го за тебе този дом
Преди хиляди години аз и ти
Живяхме пак със същите души
***
Ридание страдание сълза в праха
Мълчание от обич страшно
Превърната във нещо друго от страха
Облечена във дрипи а около нея прашно
Жена бе Стара захабена
От живота свита ощетена
И от онзи мъж в гръдта прерязана
С ръка го милва днес
А ръката чувстваше като отрязана
С Бяла кожа остаряла вече
Прокрадна се усмивка по лицето
Но не от душата рече
Така живях и свикна ми сърцето
Сви се пак до долу
Притихна в душата си сеге сама
Намокри дрипа от сълзата
И забърса там прахта
***
Не ги харесват тез жени
До болка непознати
Тайни в пазвата си скрили
Силни, властни
Над мъже сърцати
Не ги обичат тез жени
Защото болки носят
С гордо вдигната глава
Обич никога не просят
Но от нея дават на света
Не са обичани
И няма и да бъдат
Самотни са
Душата им е храм
Прегръщат мъчно
вечер себе си
А вие се опитвате
да ги четете там
А там отвътре те са влюбени
Във себе си
Разперили ръце обсебени
И замечтани
Да бъдат някога
От някого обичани
Макар и неразбрани
Любомира Димитрова е родена в гр. Сливница. Завършила е висше образование - национална сигурност, в гр. Варна. Пише стихотворения от ученическите си години. За себе си казва: писането е онова море, което ме поглъща, за да ме потопи в моя свят.