Поезия

Лъчезар СЕЛЯШКИ е роден на 26 септември 1949 г. в с. Сатовча, Югозападни Родопи. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работи като преподавател по български език и литература.
Автор е на поетичните книги "Самотни думи" (1991), "Сбогом на съня" (1992), "Другият глас" (1998), "Знаци" (1998), "Петдесет стихотворения" (1999), "Мама" (2004), "Неутешима игра" (2004), "Блестунки I", хайку (2004), "Геометрия на самотата" (2005), "Сърцето на камъка" (2007), "Елегии за четири ръце" (2008), "Шепа думи", избрана лирика, (2009), "Казано мълком" , хайку (2010). Белетристика: "Прикованият Одисей" (2001), "Гласът на мълчанието" (2006), "Второ пришествие" (2008).
Превел е стихове и проза от полски автори. Халина Пошвятовска, "Мога само да обичам" (2011).
Член е на Съюза на българските писатели.

Изкуство

Пред камъка студен
мълчи
душата ти
ранима.

Превърнат сам
в загадка,
с длето неутешимо
ти търсиш
златна ядка.

И дялаш -
ден след ден.


На задната седалка

Зелената забрадка на мама,
в която успях да задържа
последната й глътка въздух,
напъхах в джоба, до сърцето.

Носилка - към изцъклената зимна нощ.
Отдръпват се от сините, учудени очи
бели заешки сенки в болничния коридор
със спрял часовник.


После с брат ми завихме мама като бебе.
И тя, без да диша,
напълно се побра в оскъдния въздух
на задната седалка.


Везна

        А и тялото човешко
        е подслон несъвършен...
                     Арсений Тарковски

Душа невръстна в грешно тяло -
всеки миг
може да се скъса
везната - люлка звезднобяла.
Прахът й
вятър ще разпръсне
из зимни божии градини
без жалост и без звън...

Сънувам чужд живот отминал?
Живея нечий бъдещ сън?

Мълчи светулката. Без звук
проблясва сред тревата.
Живот изпълнил е сълзата
на някой мъртъв тук.


Сляпо момче на плажа

- Морето
има ли очи? -
попита
сляпото момче.

Гласчето му
като ключе
отключи
моите очи.


Обли камъни

На другия бряг
на реката
спъвам се
в обли камъни.

Мълчат,
сякаш риби -
хлъзгави
и равнодушни.

Обли камъни.

А болката -
остра.


Мед и отрова

Когато търся мед,
намирам все отрова.
Когато за отрова
ровя,
намирам мед.
Престана ли
да търся,
намирам и меда
горчив,
и сладката
отрова.
Меда -
да продължа
да търся.
Отровата -
да спра
да се залъгвам.


Париж
       

    В памет на Атанас Далчев

Пулсираш в хиляди реклами -
изтънчен, весел, артистичен.
Огнище цветно, сън измамен,
Париж, как властно ме привличаш.

Разлистен зов, хор сладкогласен
от ангели в разгулни дрехи
и плод си ти - до смърт опасен
за моята набожност крехка.

Вървя по Ке Волтер. Напразно
момчето чорлаво, врабчето
аз търся сред безброй съблазни -
отишли са си със поета.

И книгите на букиниста
прелиствам пак с душа смирена,
тъй както Далчев е прелиствал,
с лице, от Сена озарено.

Като въздишка ще премина
през тебе, град, пазар суетен.
И люлка на мечти невинни,
и свят за толкова поети.



Сбогуване с Венеция

От прозорец над мъртва вода
бликат думи.
Думи светли, стародавни.
Полюшват се гондоли -
черни птици без крила.
Допреди миг бакърени,
вълните на лагуната са сякаш
годишни кръгове на носталгия
с повтарящ се до болка ритъм.
Корабче на кея нетърпеливо чака
и от майски хлад потръпва.
Бързоречна, весела тълпа
изпълва гръдния му кош
с топъл дъх на пица, на вино
и копнежЕ

И никой, никой не подозира,
че в лявата му пазва
времето кълве
единствените секунди.


Красивите жени

Щом всяка сутрин минат,
в очите на витрините
разцъфват като нарциси.
И светло става някак си...
Въпросите проклети
прикрили вещо с грим,
сред облаци от дим
в очите на мъжете
изгарят като клади.
Усмивките загадъчни
във чашите с кафе,
подобно кадифе,
докосват се и гаснат
суетно-сладострастно...

Далече от афиши шумни,
измокрени от дъжд,
за истинския мъж
жени събличат думи.