Поезия

МАЯ ШОПОВА постига признанието си като поетеса с лиричните си книги "Етерни формули", "Магията на времето", "Когато", "Докосване" и "Горчиви илюзии". Неспокоен и търсещ творец, в стиховете си тя отразява вълненията на своето напрегнато, съзидателно битие. Член на СБП, Мая Шопова е служителка и на едно друго изкуство - балета, където има най-високи отличия като артистка и хореограф-постановчик. За своя труд "Класическият танц - основа за създаването на танцов театър" тя бе удостоена през 2004 г. с титлата Доктор на музикознанието. Повече от десетилетие Мая Шопова твори и в Италия, а през последните две години - в Националния оперно-балетен театър създаде хореографията в операта "Лакме", призната от чуждестранната критика като "Великолепна", и балета "Шехеразада" на Римски-Корсаков.


ПРЕКОСИХ НЕИЗМЕРИМИ разстояния,
а все стоя закотвена на кея пуст.
Летях в далечно странстване,
а все сама оставам в стаята необитаема.
Преуморих крилете на душата си
от скитане.
Приют желан - и ненамерен.
Дори забравих
какво започнах в детството
да търся...
Прихлупена във стар халат,
отново изтезавам мисълта,
а спомените уморени - напускат ме...
Самоограбена без себе си,
без нищо, което хората наричат бъдеще,
стоя и слушам
отмерения ритъм на часовника...



ВСЛУШВАМ СЕ в отминаващото време,
слухът ми е насечен: тяло, гърло и уши -
и още - тръпнещи ръце - криле на прилеп -
удрят се в тавана на тъмната ми стая.
И звуците на минало и бъдеще
се сливат във болезнени акорди,
попиват в мъртвата постеля.
Аз чакам - зрими образите
на съзнанието потно
да затанцуват бесен валс, наивна полка
и бяла, бледа сарабанда,
накичена със свежи аромати
от младостта.

И всичките ми нерви
с кучешката вярност на войници,
безкрайно точно построени,
отдават почит на комара, дошъл
с моторното звучение, да ми докаже,
че съм жива, че Днес е, че ще има Утре,
че ще трябва! Трябва!! Трябва?!!




ИЗПЛИТАМ СИ ЛЕГЛОТО от треви,
вися между дърветата
и ме пронизва хлад.
Добрият мрак покрива ме
и топли премръзналия жребий.
Люлее се леглото,
тревите стенат под тежестта ми
и бухъл златоок
прошепва: "Не заспивай!
Сега е време за завоя!"
...
Накъде?
И просто си вися,
и чакам тежестта ми да пропука
тревистото легло
и да пропадна
в небесната пролука...
Ще чуя ли "На слука!"...



ВЕЧЕ СЪМ спокойна.
През щорите денят навлиза
в мраморната стая...
И свети в синьо огледалото
на изгрев нов.
Часовникът е влюбен
в началото на моя ден
и не забравя да отмерва
секундите на гилотина нова.
Прахът просветва странно,
променят се предметите -
очакват.
А синьото все повече залива
балкона, навлиза в стаята,
пропуква, свлича щорите...
Прозорците са голи пред изгрева,
и аз, потънала във синева,
се къпя в някакво начало...
Или край?!...