Поезия 2012

Пейзажи

Пейзажи със изцъклени очи,
с изплезени езици като кучета,
завързани със дрезгави лъчи
за няколко разглезени капчуци.

Пейзажи с къси дънкени поли,
пейзажи с мисъл луда нагримирани
разхождат се във лъскави коли,
задавени от болка се прибират.

Пейзажи с чаша силен алкохол
в ръката си, забити в телевизора.
Или пък други – с дъх на рокендрол,
които с тихи стъпки като призраци

промъкват се да дирят моя сън.
Пейзажи във очите ми закотвени,
облекли моя свят и мойте дънки,
не ме оставяйте да съм самотна!


Хероин

Една чайка замери морето
с бялото си отражение.
Приличаше на отчаян ангел,
раздрал тищината с плача си.
Отнякъде долиташе блус –
чист като духа на чайката.
Бял. Отразен в душата ми.
Закотвих въздишки в морето.
Само ако бяхме коралови рифове!...
Тогава никой нямаше
да търси пристан в белия прах.
И нямаше да има хероинов плач –
море от сълзи.
Колко още чайки
трябва да змерят морето,
за да не се превърнеш във прах?


Милена НИКОЛОВА, р. 1984 г.


Картичка от Англия


Берачите на ягоди
забиват здраво Beatles.
Откъсват звучно всеки плод
от струната му.
И си представяш как
жените са разстроени китари,
забравили навярно
партитурите си пръснати.
А мъжете са изпуснали
нотите си между пръстите.
Изпява групата нестройна
полето на парчета.
Земята се поти
през порите на всяка ягода,
а щайгите се пълнят бавно
като банки кръв.


* * *

Пак съм си най-добрата компания -
приготвям си чаша, бутилка и радио.
Не се обажда никой.
Но са достатъчно самотни и без мен
добрите ми приятели.
И те си имат като мен детайли -
любими дръжки на врати,
или пък ъгъл в някой ресторант -
човек все нещо трябва да си мисли, че обича.
Затуй самотниците са така внимателни
и всеки техен жест е бод в гоблен,
който няма да довършат.

Стефан РАДЕВ, р. 1986 г.


В началото е словото

В началото е словото, ще го измислиш ли
веднъж завинаги езика струнен
и неговата чисто нова писменост,
да ми дадеш с буквара му от думи?

Важното е звуковете да са галени,
първично нео-вещ-ест-вени,
до нежност певки и опалени
понякога да плисват върху мене.

И повече да бъдат в него гласните,
да се нанизват в дълги срички.
Да ги разчитам всички до прехласване
с тиретата им и с кавичките.

В урок за съществителни отнесени
да разпознавам днес ли ще цъфтят
великденчета, макове и кестени,
лястовиците кога ще долетят.

Знаците ще бъдат повечко, нали:
облаци и въпросителни размесени.
Да ми подсказват днес ли ще вали
и колко ще са дълги всички есени.

Ще се говори някак по-проточено,
четмото му задъхване ще провокира
предълги ще се нижат многоточия,
а фразата - за древногръцка лира.

И прогорени ще са притежателните -
най-тежките му думи плашещи.
Нека се познава в окончанието,
все едно дали е твое-мое-нашите.

И в този нов език недей пропуска
глаголите да са метафорично голи -
за бавен и за бърз каданс на мускули
и на сърца да бъде разговорен.

Да ми остава, щом си свалям фибите,
да ми разказва притчи за незримото -
пърха ли в пашкула какавидата
и с колко цвята се рисуват римите.

Разголеният нов език разгулено
да се разхожда меко по небцето ми.
Прозрачни да му бъдат буквите
и шоколадови на вкус при четене.

Да запрозирам цялата, когато го говоря.
Теб да те прозра ме научи. Аз зная,
че с буквара ще оставиш и ребро от своите.
Говоря ли ти словото, сама ще се извая.


Елица ГОРЕТОВА, р. 1983 г.


Механичната глава

Ню Йорк е градът на шахматната свобода,
доброто и злото са ясно разграфени,
небето е плоча и господ е диджей.
Кой ни мести и къде ще ни постави?

Механичната глава надава вой.
Това е духът на нашето време.
Nevermore. Nevermore. Nevermore.
Навитата пружинка на гарвана.

Децата на града драскат бетонните стени
с графити и превръщат улиците в музеи,
кралят бил мъртъв педофил, кралицата на CD,
в студио 54 умирали и на 27, и на 33,
черният принц шмърка бяло, маха си главата,
coca cola добре чистела кръв, има и църкви,
превърнати в пицарии, а духът на един младенец
с име на река и феникс все още бди и броди, бди и броди.

Механичната глава надава вой.
Това е духът на нашето време.
Болни цветя. Кораб с махмурлук.
Градът на земните удоволствия.

Безименните пешки: бели и черни, стрейт и гей,
уличници и мадони, безсмъртни и обезглавени,
кой ги мести и къде ще ги постави?

Механичната глава надава вой.
Това е духът на нашето време.
Разглобената Луна. Осмият ден на сътворението.
Вертикалното предчувствие, че последният етаж ще бъде първи.

По улиците съвсем неусетно, без никой да я види,
някаква огромна твар отваря 666 очи
в града, който никога не спи.


Ясен ВАСИЛЕВ, р. 1988 г.


* * *

Напомняй ми понякога,
щом в края на деня изляза
от циферблата на часовника,
 
че има къде да се върна,
че има разлика
между себеуважение и егоизъм,
между компромис и поражение,
между живот и всекидневие...
Напомняй ми, че никога отново
няма да приема в себе си
троянския кон -
като дар в името на равновесието,
защото той е пълен с
чужди светове,
зарове,
и с ръце,
които да ги хвърлят вместо мен...

Прозаичността нахлува,
ако й отвориш портите,
а в мен има място
само за едната от нас.


* * *

Има толкова много хора в главата й.
Работят върху мислите,
слагат им етикети.
Има ги в думите й;
и под кожата,
въпреки че някои са недоволни от цвета,
има и пред, и зад усмивката й,
има ги заради нея, благодарение на нея и 
въпреки нея.
Докопали са се до марионетката на живота
и дърпат безмилостно конците -
внимават единствено
да не прекъснат спектакъла,
защото тогава
ще трябва да правят театър
със себе си.


Анамария КОЕВА, р.1994 г.


Като реки

Като река
по  път за Океана
да се влееш в себе си
и сам да станеш Океан.
А после накъде?!
Светът е твой
със цялата му самота.
 
Като реки по път за Океана
да се влеят във едно
и  двамата да бъдат Океан.
А после накъде?!
Светът е общ
събран
в окото на дете.


Сърдечен хирург

красиво момиче
заровило ръце до лакти
в книгите на сергията
тършува
на няколко крачки във тъмното
чакам
за да знам на какво ще даде живот
когато
някой ден  дълбае
със същото любопитство
в сърцето на мъж

Георги КОСТАДИНОВ, р. 1985 г.