Подреждайки пъзела на сценария
Държава на политическата импотентност, каквато сме, не може да изкара дълго
/ брой: 32
Правителствата на прехода у нас не се отличават с особено разнообразие при разполагането си в оценъчната скала на преобладаващото обществено мнение. Според "средния гражданин" апостериори и текущо най-често присъстват повече или по-малко некадърни управления. В контекста не е за учудване, че за някои от последните, не чак дотам отдалечени в миналото, започва дори настоятелно да се говори с откровено носталгични нотки.
Факт е обаче, че степени на кадърност биха могли да се конципират строго единствено на теория, и то съвсем не за обозримото бъдеще. Партийно-пропагандните предизборни дейности в контекста естествено са самозаточени в малки и големи скоби и не са в състояние да променят окончателния незадоволителен резултат.
Но даже при идентифицирането на немногобройните плюсове и многобройните минуси на общодоминиращото съвременно негативно съществуване се оказва, че се появяват редица сложности, непозволяващи осъществяването на евентуална пълна категоричност на възгледите. Само исторически достатъчна времева дистанция може примерно да покаже какво от държавническа гледна точка е било за предпочитане - флегматичното нищоправене от последния изтекъл мандат или холерично истеричният "реформаторски" активизъм, на който понастоящем сме свидетели.
Обреченото наглед пребиваване на нашето общество в посочената "твърдо зададена" координатна система поражда тежки въпроси, на които обикновено отговорът се търси в прословутия "български архетип" или, в пряка връзка с него, в някаква наша
специфична "национална недостатъчност"
Не че за подобни разсъждения и препратки липсва основателната аргументираност, но като че ли в тях не намира потребната пълнота на отражение верижната причинна следственост от най-новата ни история. Днешният български народ не е нито народът ни след Освобожданието от турско робство, нито същият народ след Версайския договор. Обществото ни сега съвсем не е равнозначно на онова от 1944-а, или пък вече дори на онова от 1989-а или от 1997-а. Междувременно са се състояли радикални и всякакви други промени от различен ранг и тип, които са били по някакъв начин асимилирани, предизвикали са съответни наслоявания върху националния характер, последният е еволюирал, адаптирал се е, учил е, доколкото е могъл, променял се е, преживявал е метаморфози и трансформации.
Доколко всичкото това е адекватно и наваксващо ефективно, съизмеримо със "световното равнище"? Ще си позволя да констатирам, че по проблема най-малкото може да се спори. Факторът "въпреки правителството" никога у нас, слава Богу, не е преставал да действа. Но дали по този именно начин напълно е бил компенсиран властовият вакуум, в най-широкия смисъл на думата, тоест дефицитът на конструктивна държавност, поради липсата на надеждна база за сравнение би могло само да се гадае.
Нашумялата напоследък фраза "Здравейте, другари милионери!" публично предостави поредния, но не и сетен елемент за подреждането на пъзела на сценария, от дълги години задкулисно предопределящ насоките на развитие на българския преход. Но на дневна светлина лъсна достатъчно отчетливо онова, което помежду си от доста отдавна наричахме "назначаване по списък". Далеч съм от всякакви крайни конспиративни теории, предполагащи своего рода начално, твърдо и окончателно персонално разпределение на ролите и фиксиране на общественото статукво. Но вълните от назначения и преназначения все пак показват у нас завидна приемственост и последователност през годините. Въпросът следователно далеч не е само в първоначалното назначаване на капиталистите преди 20 и повече години, много от тях, помним, междувременно си отидоха "по естествени пътища". Назначавани, преназначавани и новоназначавани междувременно текущо биват и партийците от управлението, и опозицията, и политолозите, и журналистите, и макроикономистите, изобщо повечето от формиращите обществено мнение. Възпроизводството им у нас продължава да е прекалено отчетливо ръководено.
Посписъчното придобиване на капитал
на собственост и на лостове за обществено влияние успя да моделира по особено извратен начин съвременното българско общество. Криминалният характер на прехода не случайно бе легализиран, държавността се оказа минимизирана до степен на несъществуване, корупцията и беззаконието се превърнаха в начин на живот на неприемливо широки слоеве от самообявения елит. Разбирането за свобода у нас днес е пределно волунтаристично и иманентно не включва никакви ограничения и задължения.
Във формираните условия липсата на социална и национална отговорност у придобилата производителна собственост и публична власт прослойка е, така да се каже, изконно заложена. След законодателното уреждане на безнаказаното разграбване на държавната собственост, закономерно еволюционно се стигна до идеята за законодателното уреждане на неплащането на данъци, сиреч до въвеждането на плоския данък. Разбира се, исторически хронологично, също не следва да се пропускат иманентно дефиниращите нашия преход етапи като "организирането на хиперинфлация", съществено допринесла за неадекватното погасяване на кредитните задължения от зората на промените, както и "скъсването на конците" посредством физическото и фактическото отстраняване на доста от "твърде видните диригенти" на тези промени.
Нихилистично отношение към държавността
и цивилизования обществен ред у нас междувременно е насадено, вкоренено и придобило размах, каращ всекиго тук и в Брюксел справедливо да са съмнява в предсказанията за скорошна "европеизация" на обстановката.
Небалансираността на българското общество, задълбочаваща се във времето, вече е крайно тревожна. Масовата електорална подкрепа на популистко месиански фигури като Симеон Сакскобургготски в близкото минало, на Бойко Борисов днес и на Незнамкогоси утре, свидетелства не за друго, а за дълбока перманентна криза и безизходно лутане след иначе лесни за разшифроване миражи в напразно търсене на удовлетворение на въпиющата потребност от състоятелна социална визия.
Няма друго фундаментално обяснение за такова обществено поведение освен засилващото се разслоение и поляризацията на интересите. Обективната невъзможност за постигане на взаимоприемливи социални компромиси ражда и ще поражда все по-застрашителни за нормалното функциониране на обществото и икономиката конфликти и явления. Реакцията на въпросната спирала, в която сме влезли, видимо е
засилване на репресивните действия и цензурата
Тази реакция от своя страна допълнително катализира у нас чувството за всеобща безизходност.
Впрочем за драмата на българската левица първопричината също може да се търси в активното участие и в съучастието от страна на "по-прагматичната" партийна върхушка при порочното зачатие на новия български капитализъм, в задължително произтичащото от това акуширане при раждането му, в неизбежното асистиране при неговото отглеждане и възпитание. Именно затова лявото у нас, както показаха и доказаха последните парламентарни избори, се оказва дясно и неприемливо за хората, което пък вкарва тукашното политическо пространство в ирационалността "оттатък огледалото".
Следователно автентичността в български условия обяснимо е трудно постижима. На дневен ред незаобиколимо стои големият въпрос за
съдържателността на нашата демокрация
А като добавка в общата нерадостна картина местният вариант на пазарна икономика всекидневно доставя достатъчно доказателства за конструктивните си дефекти. По този начин асоциациите в посока Франкенщайн се натрапват от само себе си. С други думи, постиженията на прехода, погледнати в такъв ракурс, се открояват като пределно двусмислени. "Верният път" може би е наченат, но съвсем не е извървян докрай. Българското общество напоследък определено буксува.
Правилната диагноза е абсолютно необходимата предпоставка за адекватно лечение. Идеологията, осигурила първостепенен обществен престиж на чалгата и отредила на интелектуалците обслужващо лакейските и маргиналните сфери, е като сънят на разума, който, както е известно, ражда чудовища. Непрестанно звучащите по масмедиите, включително по БНТ,
талибански неолиберални шлагери
от времето преди динозаврите са може би първото, от което българското обществено мнение би следвало да се откаже. Отърсването от идеологизираност винаги носи носи облекчение.
На как може да се случи това? (Възможно е, но е твърде слабо вероятно.) Дискутирането с касетофон по дефиниция не е дискусия. А и за търсенето и откриването на мераклии за целта няма особено убедителни публични индикации. Значи някой актуален кукловод-сценарист би трябвало внезапно да бъде обзет от чувство за национална отговорност и спешно да прегледа списъците на желани и нежелани анализатори и коментатори. След което по необходимост да включи като най-желани доста от досега абсолютно нежеланите.
Иначе си отива обществото
отива си и самият той, колкото да не му се вярва и да изглежда непоклатимо непреходен в собствените си очи. Никакво приемане в Шенген, никакво въвеждане на еврото не могат да ни спасят от пълзящата циганизация и от бъдещото ни превръщане в протекторат, в крайгранична буферна зона на ЕС, особено при разгръщащия се понастоящем "сблъсък на цивилизациите".
Има различни тълкувания на случващото се в арабския свят, главно в страните от Северна Африка. Едно от тях, най-песимистично фаталистичното, гласи, че корумпираните, авторитарни, но светски и затова удобни на Запада режими, отстъпват мястото си на ислямистки. Сиреч, че в региона предстои да станем свидетели на развитие по "иранска парабола".
Какъв е отговорът от страна на Евросъюза? Какъв е българският отговор? Засега и двата липсват. Но такива задължително трябва да има. И поне от Европа със сигурност отговор ще дойде, има ред признаци, че избистрянето му е в ход. За България, напротив, при настоящата предизвикана социално политическа импотентност не би могло да се разчита на нищо съществено.
Вярно е, че "нема такава държава" като нашата, но само в смисъл, че подобна държава при никакви условия не може да изкара дълго.