По следите на танк "204"

Преди да тръгна по фронтовия път на героя от Отечествената война капитан Петър Бойчев, аз се срещнах с неговия брат о.з. полковник Христо Бойчев. Прочетох личните му дневници, писмата му от фронта, спомените на бойните му другари, разгледах албумите му... Пред мен оживя образът на комуниста, на бореца против фашизма, на помощник-командира в Отечествената война.
И тръгнах по бойния му път.
Бяла Паланка. Тук героят е получил бойната си закалка. В спомените си за него командирът на 9-та танкова рота поручик Соланов пише:
"Петър Бойчев дойде в 3-та танкова дружина на Бронирания полк в началото на военните действия (около 20 септември 1944 г.). Беше с войнишка униформа на длъжност помощник-командир. Първоначално си казах: "Сигурно не е служил във войската". Впоследствие от държанието му всички разбраха какво значи войнишкият пагон на раменете му: "Аз искам да съм близко до войниците.

Пагонът не може да изгради авторитета на командира

ако той не обича човека и родината" - казваше ми той. - Беше всеотдаен доброволец".
Никола Мирчев, командир на 7-ма танкова рота: "Спомням си капитан Петър Бойчев преди боя за Власотинци. Беше на разсъмване. Дружината отдъхваше след уморителния нощен поход. Но той не знаеше почивка. От танк на танк помощник-командирът беседваше с бойците, ободряваше ги, вдъхваше им вяра в предстоящата победа. Ентусиазмът на екипажите беше толкова нараснал, че с един удар дружината проби отбраната на немците и до вечерта заедно с 1 -ва и 2-ра дружина овладя града..."
Дружинният командир Момчилов споделя:
"Чувал бях да се казва: "Истинското другарство се създава през време на война!" Да, мога да потвърдя и сега, че такова другарство, и то за кратко време, се създаде между мен и Петър Бойчев. Представи ми се като помощник-командир. Той започна своята дейност като апостол незабелязано, безшумно, спокойно.
Имахме голяма нужда от гориво. Петър Бойчев поиска моето разрешение и на другата сутрин  докара един немски "катър" (влекач на гъсенична лента) с три варела бензин, който ни помогна да преодолеем албанските планини. Виждам го и сега, 
 
настръхнал, с автомат в ръка

слязъл от танка, с група войници да преследва немците. После им каза, че трябва да пазят честта, живота и имуществото на местните жители, които ни посрещнаха като освободители.
След завръщането ни от Албания в полка се сформира сборна танкова дружина, която трябваше да замине за Унгария в състава на Първа българска армия. Запитах капитан Бойчев, определен ли е вече помощник-командир на дружината. С присъщата си скромност ми отговори: "Още не. Но мислих доста и реших да помоля аз да замина. Ерген съм - най-подходящият. Само мама..."
Кой е Петър Бойчев, как е израснал, къде е учил? Отговор на тези въпроси ни дава неговият ученически дневник:
"Гр. Шумен, 6 януари 1937 година - петък.
Ето ме пак в квартирата - бедна, прихлупена стаичка, останала още от турско време. Тя прилича на гълъбарник, но аз я използвам за живеене... Ех, сиромашка работа! В нея има само стол, счупена маса и ръждясала печка, за която няма дърва. Още не съм се радвал на нейната топлина.
Тази вечер тръгвам за родното си село Становец, Новопазарско. Трябва да съобщя на баща си неприятната новина: нужни са ми пари за втората вноска на таксата за училище. А той няма пукнат грош. Това ще бъде цяла треска за него. Не по-малко страдам и аз, като знам какви мъки създавам на бедните си родители. Осмелих се и казах на баща си. Цял ден той ходи из двора мълчалив, замислен и зашеметен. Майка ми, горката, като разбра, и тя много се разтревожи. Уверявам се колко безгранична е тяхната любов към мен."
"18 май, вторник
Току-що се бях настанил да живея в новата квартира (сред едно лозе на три километра от Шумен) и ето, че директорът на гимназията бърза да ме извика при себе си на следствие. Забрани ми да стъпвам повече там, в квартирата. Това ме огорчи и разтревожи.

На мен гледат като на някой опасен човек

или разбойник, постоянно вървят подире ми полицаи и следят всяка моя постъпка. Директорът ме заплашва пак с изключване от гимназията и то без да има основание. Преди две години бях завинаги изключен от всички училища и едва получих амнистия. Ако се случи същото, то ще значи цяло убийство за мен."
"31 август, вторник
Днес заваля дъжд. И добре, че заваля. Запознах  се с едно много добро момиче, ученичка от пети клас. То е весело и пъргаво като сърна. Казва се Цеца. Чудно момиче е тя. Има ситна къдрава коса и тъмнокестеняви очи, малко продълговато лице и тънки розови устни. В характера й има нещо топло, човешко... Събудих се след полунощ. И заспах чак призори. През цялото време мислех за момичето. То внесе смут в младежката ми душа...".
Любовта между двамата няма да бъде помрачена нито от от затвора, където фашистите хвърлят Петър, нито от следването му по-късно в столицата. Срещат се отново през 1941 г., новата им среща нарекли "Ден на мечтите". Разделят се по-смели, по-силни с по-голяма вяра в живота. От този ден Цеца не вижда повече Петър.   
Момичето внесло смут в душата му, пише по-късно: "Споменът за Петър Бойчев е запазен в сърцето ми като нещо скъпо и свидно. Обичта му към живота и хората беше така силна, че остави дълбока следа в душите на всички, които го познаваха...".
След записките си за младежките трепети и участието си в борбата против фашизма Петър Бойчев

продължава да разказва в своя дневник

"9 февруари 1945 година
Фронтът в Унгария. Положение на отбрана. Неприятелят също няма намерение да напада. Българските войски заемат най-южния сектор на Трети украински фронт - южно от езерото Балатон, по брега на река Драва. Бойците са окопани добре, макар че се водят само разузнавателни престрелки. Дружината бойни коли, на която съм помощник-командир, е все още далеч от бойната линия, но вероятността да се придвижим напред е голяма. Победоносното и бързо напредване на другите съветски армии към Берлин не може да не даде отражение и на българския сектор... Нашите танкисти също се готвят, впрочем, те винаги са готови. При първата заповед излитат веднага срещу врага..."
(На тази страница датата не е отбелязана.)
"25 февруари
Извършваме трескави приготовления за решителни предстоящи действия. Завчера при нас идва генерал Стойчев, командуващ армията. В кратката си реч той изтъкна, че врагът загива и затова се бие ожесточено. И че от наша страна са необходими още по-голяма решителност и желание за победа."
"7 март 1945 година
Врагът иска от юг да достигне град Пейч, през който минава пътят за снабдяването на цялата българска армия. Вероятно ще построи понтонни мостове на Драва, за да прекара бронеизтребители, артилерия и около 60 танка, които са отвъд реката и да продължи натиска по посока на град Пейч..."
Това са последните редове от записките на капитан Бойчев.
А ето как си го спомня на 13 март 1945 година военната журналистка Фрюлина Новачкова:
"Сутринта, когато боевете бяха в най-големия си разгар, Петьо отпътува с мотоциклет за бойното поле... Пристигна Попето запъхтян и ни съобщи задъхано:
- Падна мина, избухна и нарани тежко няколко войници.

Помощник-командирът е ранен в стомаха

Пред лазарета докараха Петьо с мотор. Той беше много блед, но спокоен. Помолихме доктора да го спаси. И той направи всичко възможно. Операцията бе много тежка, а последствията - смъртоносни.
На 14 март сутринта бронираната дружина осиротя, остана без един от най-достойните си синове. "Бийте докрай, бийте силно врага!" - бяха последните думи на капитан Петър Бойчев".
Един от неговите бойци написа следната паметка:
"Пътнико, ти, който минаваш край Драва Соболч, спри се край пътя и свали шапка. Тук загинаха най-храбрите български танкисти в жесток бой с врага. Драва ще ти разкаже легендата за петдневния бой на тези храбри витязи. Целуни земята, напоена с тяхната кръв.
От техните бойни другари".



На Първа българска армия с командващ ген.-лейтенант Владимир Стойчев е поставена нелеката задачата за упорита отбрана по северния бряг на река Драва от германците. В продължение на две седмици българските военни се сражават с армията на Третия райх. С цената на много жертви българските войни не допускат вражески пробив - цели подразделения от предната българска линия са унищожени, но не отстъпват и крачка назад. Действията им неслучайно остават запомнени като Дравската епопея.