По дългия път на поета

Когато човек вече е изкачил билото на живота си и пътят му нататък е надолу, чак тогава започва да осъзнава какво е придобил и какво и загубил в желанието си да постигне колкото е възможно повече. Обикновено загубите са повече, тъй като в битките за самоизява и самоутвърждаване често получените рани обезкървяват, обезверяват, сломяват. Оцеляват предимно по-жилавите, по-гъвкавите, по-лесно приспособимите. Но колкото и да е парадоксално на пръв поглед, оцеляват и чувствителните, ранимите, творчески надарените по Божията воля. Колкото и горчилки да са напукали устните им, колкото повече белези са останали в душите им, толкова по-дълбоки сякаш са проникновенията им в сътвореното от тях.
Измежду надарените творци, които оцеляха, които превъзмогнаха катаклизмите, стоварили се върху мислещия и можещия човек през последните две десетилетия, е Петър Андасаров. Поет, когото познавам дълги години и високо ценя. Прочела съм почти всичко, излязло изпод перото му, писала съм за негови книги. И с чиста съвест мога да кажа, че го познавам и обичам като човек и писател.
Сега, когато прочетох най-новите му стихосбирки - "С очи те търся" и "Като дългото ехо на песен", усетих, че все пак нещо ми се е изплъзнало през времето. А може би и защото в така сполучливо подбраните стихотворения от предишни книги и нови в "Като дългото ехо на песен" и композирани по нов начин, извеждат на предна линия качества, които - не че не са съществували в предишни негови произведения, но тук се възприемат с по-различни сетива и го изправят в целия му ръст на майстор на словото, на мъдрец, прозрял цената на истинските стойности на битието и съзнанието.
Едно от качествата, които и преди, и сега високо ценя, е умението му да пресътворява изпитано и въображаемо емоционално и рационално чрез щедрото богатство на образната си система и на лексикалната си съкровищница. И то не само като фон на споделеното, а предимно като основа, върху която гради идейно-художествените отпратки - гражданско чувство, философски промисли, прозрения за истинността на нещата от живота, на човешките действия и противодействия, въжделения и усещания, трудно ще открием в поетичното творчество на Петър Андасаров директно или оголено послание, проблем, въпрос, констатация. Те сякаш се раждат, или самите те раждат състояние на духа или на емоцията.
По оригинално самобитен начин, споен с природата и нейните живи картини, са изградени творбите, свързани със синовната преданост на поета към близките на сърцето му хора, към родното място и родния дом.
Няма да пропусна да отбележа и любовните стихове на поета Петър Андасаров. Те естествено са в унисон с останалите му търсения и откровения. В тях също се долавя онази мека тъга, примесена с носталгично очакване или примирение, с жаждата за съкровена близост. И в най-сакралните си преживявания и вълнения авторът не е съдник-отмъстител, емоциите му са озарени от светлината на изгреви и залези, сгряни от уютната топлина на земята, мечтата за човешка и емоционална близост. Влюбен и щедър, поетът е в състояние да материализира духа и одухотвори материята. Той именно затова повече търси, страда по изгубеното или ненамереното, по отдалечаващото се и непредвидимото по законите на любовта. Но и с надежда за сбъдване.