Планетата вода в Бразилия

Приблизително две десетилетия след провеждането през 1992 г. на Конференцията за околната среда и развитието в наричания открай време "cidade maravilhosa, cheia de encantos mil" (чудесен град, изпълнен с хиляда прелести) Рио де Жанейро, на която бе формулирано предложение, утвърдено от Общото събрание на ООН, редовно да се чества 22 март като Световен ден на водата. Това се прави с цел привличане на вниманието на международната общност към проблемите на хората, нямащи достъп до чиста и безопасна вода - над 1 млрд. души, в Бразилия, където възниква тази инициатива, бе направено едно изключително важно не само за тази страна, но и за целия свят, откритие. Откритие, свързано с тематиката на споменатата конференция. То е било оповестено и научно аргументирано значението му на ХII Международен конгрес на Бразилското геофизическо дружество, проведен през август 2011 г. в споменатия вече град Рио де Жанейро, а именно, че под огромната река Амазонка протича друга голяма подземна река.
Учените Валийа Амза - индус по народност, отдавна напуснал Индия и установил се да живее и работи в латиноамериканската страна, и младата бразилка Елизабет Таварес Пиментел, на която е бил научен ръководител, а също я е насочвал и подпомагал при реализирането на проекта за откриването на подземната река, имат главния принос това да се случи. Затова същата е кръстена на неговото име. Наречена е Амза.
От Федералния университет на Амазония в гр. Манаус, разположен край брега на р. Амазонка на хиляди километри западно от нейното устие, в сърцето на джунглата, след разгласяването на откритието и анализирането на неговата същност и значение, с пълно основание и съвсем достоверно са изказали становище, че е най-голямото през всичките 100 години от съществуването на този научен и образователен център. А според общественото мнение Елизабет Таварес Пиментел се доближава в много голяма степен до смятания за най-голям и изтъкнат бразилски теоретик в областта на физиката Марио Шенберг. Който през 1979 г. заявява пред един журналист, че Бразилия има и друго нещо, което струва повече от природните богатства. И това е нейният съзидателен народ.
От обявените данни за Амза се разбира, че същата протича от западна към източна посока, на 4000 м под земната повърхност, дълга е 6000 км и е извънредно широка, но не тече по един общ тунел, а по процепи из утаечни скали. По нея се излива по-малко количество вода, отколкото в Амазонка, но много повече в сравнение с други надземни реки не само в Бразилия, но и в останалите части на света.
След като стана известно откритието на Елизабет Таварес Пиментел и научния й ръководител Валийа Амза, Бразилия още по-безспорно се утвърди като страната с най-големи запаси от сладка вода на земното кълбо. Никак не е пресилено и твърдението, че огромният по територия неин район Амазония е Планетата Вода, че там се намира, макар и не в компактно състояние, едно огромно море. Сладките води на което освен в реките и езерата са в голямо изобилие и в почвите, и в растителността, и във въздуха. Навсякъде.
Не бих чел в бразилския печат с толкова голям интерес за посоченото откритие в северните райони на огромната латиноамериканска страна и не бих се заел да пиша тези редове за него, ако преди 14 години не беше ме сполетяло щастието да прекарам близо две седмици край брега на р. Амазонка, да се повозя с корабче в нейните води и да летя над нея със самолет почти по цялото й протежение. А трябва да добавя, че такъв късмет не ме споходи по времето, когато живях и работих като дипломат в българското посолство от 1963 г. докъм края на 1966 г. в Рио де Жанейро, главно поради това, че този "чудесен град", "жител" на който се почувствах много скоро след като пристигнах в него, т.е. станах и аз "кариока", докато бях там, отстои много, много далече на юг от същата река.
През 1998 г. Софийската опера изнесе спектакли в три бразилски града - в Сао Паолу и в разположените край бреговете на Амазонка Манаус и Белем. Към многобройната група бях включен и аз. И това ми даде възможност да видя и да опозная донякъде тази река. Най-силно тя ме впечатли, когато летяхме над нея от Манаус към Белем, за което вече споменах.
Благоприятно за мен беше, че от единия до другия град се движехме високо в небето през деня, че времето беше хубаво, безоблачно, слънчево. Та всичко се виждаше под самолета. Но най-доброто беше посоката, по която летяхме - все на изток и все над басейна на Амазонка. А това ми даде възможност да наблюдавам безброй сменящи се картини от необикновената природа. Най-напред ще посоча постоянно галещите погледа ми зелени гори. Джунглата се представяше с цялото си великолепие във всички посоки и с безграничните си масиви. Случило се беше да се движим само над дива природа. В което се състоеше и цялата прелест на пътуването, превърнало се за мен в една необикновена екскурзия, в едно неповторимо преживяване.
Както трябва да се предполага, не беше само джунглата, която предизвикваше силните ми и с нищо несравними емоции. По-голям интерес за мен представляваше панорамата на чудовищно голямата Амазонка. Защото тя съвсем не се покриваше с представите ми - на мен, пък и на всеки друг човек, за речен басейн. Не само поради това, че коритото й е неимоверно много широко, но и поради още природни дадености в неговите предели и извън тях. То бяха острови, то бяха езера, то бяха тесни канали, дълги много километри, врязващи се в сушата, наречени "игарапес", то бяха притоци - големи, по-големи и не знам още колко по-големи, които сякаш се надпреварваха кой колко повече вода да й подари. Сигурно съм видял как се вливат в коритото й и прочутите Мадейра, Тапажос и Шингу, за които бях чел и слушал. Но можех ли да отгатна кои точно са, след като бяха толкова много те, посестримите й, що прииждаха главно от юг, спокойно и нашироко сред гъстите зелени простори, за да изчезнат напълно, след като доброволно се оставят да бъдат погълнати от нея? А тя все течеше на изток, все повече наедряваше, сякаш беше бременна жена, за да се превърне в море, когато достигнат водите й до истинското море, наречено Атлантически океан. И да образува там най-голямото в света речно устие, което също не се покрива с представите ни за този природен феномен.
Жалко, че не видях в цялото му величие това устие, защото самолетът се беше отклонил в югоизточна посока и не прелетя точно над него. Все пак забелязах части от водните площи и много острови сред тях. По-късно - в Белем, прочетох, че това устие се простира върху огромна територия, а островите са много на брой, за които никога не можело да се каже точно колко са, тъй като част от тях изчезвали, появявали се нови, а само някои - най-големите, постоянно стояли на мястото си.
Още по-внушителни са данните за количеството на речната вода, вливаща се за 1 час в океана. А то било около 250 млрд. литра. Прочетох още, че в края на дългия си път Амазонка носи толкова вода, колкото би се получила, ако в едно корито се съберат потоците на всички реки в Европа, пресичащи континента в пространствата от Санкт Петербург до Мадрид. Научих и друго. Че водата на океана върху огромна площ край устието на великата река е сладка.
Несъмнено бразилската държава, управлявана от края на ХХ в. и досега от президентите Енрике Кардозо, от особено прочулия се от лявата Партия на трудещите се Луис Игнасио Лула да Силва и от 2011 г. от Дилма Русеф - от същата политическа формация, ще прави необходимото и занапред за съхраняването и оползотворяването в най-изгодна степен на водните ресурси в северните райони на страната и по-специално в р. Амазонка, в притоците й и в новооткритата Амза. И навсякъде другаде. Както изтъква и Елизабет Таварес Пиментел в интервю, публикувано във "Вестник за околната среда" (Folha do Meio Ambiente), октомври 2011 г., "вече има компетентни органи, които управляват наблюдаването, проучването и използването на бразилските водни ресурси, както надземните, така и подземните, по един постоянен и отговорен начин". И допълва още, че обектите на всички научни открития трябва да бъдат третирани като национално богатство.
За съжаление през последните десетилетия всички ние в България не съумяваме да оползотворяваме водните ни ресурси, главно в язовирите, след като не сме дарени щедро от природата с такива, както е в други страни, и на първо място в Бразилия. Това е така понастоящем, за разлика от недалечното минало, при социализма, когато наред с други научнотехнически дейности, бяхме достигнали изключително висок ръст на използваемост на същите ресурси, главно за селското стопанство и енергетиката, и естествено за снабдяване на населението с чиста питейна вода. А сега? Къде сме? Как сме? Ще допускаме ли например язовирите, пък и реките, да наводняват селища, да загиват хора от това, да се рушат къщите им и какви ли не други щети да ни причиняват?
И у нас трябва съответните компетентни органи, както посочва, че е в Бразилия, Елизабет Таварес Пиментел, да - пак да я цитираме, "управляват наблюдаването, проучването и използването" на водните ни ресурси "по един постоянен и отговорен начин", за да бъдат във възможно най-голяма степен полезни на цялото ни общество. А не обратното - вредни, опустошителни.